Виктор Пелевин
Синята лампа
В стаята бе почти светло заради греещата през прозореца лампа. Светлината бе някак синя и нежива, и ако не беше луната, която можех да видя, ако силно се наклоня надясно от леглото, щеше да бъде съвсем страшно. Лунната светлина разреждаше мъртвешкото сияние, падащо във вид на конус от високия стълб, правеше го по-меко и тайнствено. Но когато се накланях надясно, двата железни крака за секунда увисваха във въздуха и в следващия момент силно се удряха в пода, и звукът излизаше мрачен, странно допълващ синята ивица светлина между двете къси редици от железни легла.
— Стига там — каза Куката и ми показа синкав юмрук, — не се чува.
Аз започнах да слушам.
— За мъртвия град знаете ли? — попита Толстой.
Всички мълчаха.
— Ето значи. Заминал един човек в командировка за два месеца. Пристига вкъщи, и изведнъж вижда, че всички хора наоколо са мъртви.
— Как, направо на улиците ли лежат?
— Не — каза Толстой, — те ходят на работа, разговарят, редят се на опашки. Също като преди. Само че той вижда, че всички те наистина са мъртви.
— А как е разбрал, че са мъртви?
— Откъде да знам — каза Толстой, — нали не съм го разбрал аз, а той. Някак е разбрал. Накратко, той решил да се прави, че нищо не забелязва и тръгнал към дома си. Той имал жена. И когато я видял, разбрал, че тя също е мъртва. А той я обичал много. Е, той почнал да я разпитва, какво се е случило, докато го е нямало. А тя му отговаря, че нищо не се е случило. И дори не разбира какво иска той. Тогава той решил да и разкаже всичко, и казва: „Ти знаеш ли, че си мъртва?“ А жена му отговаря: „Знам. А ти самият знаеш ли защо наоколо има само мъртъвци?“ Той казва: „Не.“ Тя отново пита: „А знаеш ли защо аз съм мъртва?“ Той пак отговаря: „Не.“ Тогава тя пита: „Да ти кажа ли?“ Човекът се изплашил, но все пак отговорил: „Кажи.“ И тя му казала: „Ами защото самият ти си мъртвец.“
Толстой произнесе последната фраза с такъв сух и официален глас, че стана почти наистина страшно.
— Да, заминал човекът в командировчица… — Това го каза Коля, съвсем малко момче, по-малък от останалите с година или две. Наистина, той не изглеждаше по-малък, защото носеше огромни рогови очила, които му придаваха солидност.
— Сега ти разказваш — каза му Куката. — Понеже ти първи заговори.
— Днес нямахме такава уговорка — каза Коля.
— А тя е вечна — отговори Куката, — давай, не се бави.
— По-добре аз да разкажа — обади се Вася, — знаете ли за синия нокът?
— Разбира се, — обади се шепот от другия ъгъл. — Че кой не знае за синия нокът.
— А за червеното петно знаете ли? — попита Вася.
— Не, не знаем — отговори вместо всички Куката, — давай.
— Прибира се веднъж едно семейство в квартирата — бавно заговори Вася, — а на стената — червено петно. Децата го забелязали, и извикали майката, за да й го покажат. А майката мълчи. Само гледа и се усмихва. Децата тогава повикали баща си. „Татко, — казват, — виж!“ А бащата много се страхувал от майката. Той им казва: „Бягайте оттук. Не е ваша работа.“ А майката се усмихва и мълчи. Така легнали да спят.
Вася замълча и тежко въздъхна.
— Е, и какво станало нататък? — попита Куката след няколко секунди тишина.
— Нататък станало утро. Събуждат се, гледат — едното дете го няма. Тогава децата отиват при майка си и питат: „Мамо, мамо, къде е братчето ни?“ А майката отговаря: „Той отиде при баба. При баба си е той.“ Децата повярвали. Майката отишла на работа, а вечерта се връща, и се усмихва. Децата й казват: „Мамо, страх ни е!“ А тя отново се усмихва и казва на бащата: „Не ме слушат. Набий ги.“ Бащата взел и ги набил. Децата даже искали да избягат, само че майката ги нахранила на вечеря с нещо такова, че те седят и не могат да станат…
Вратата се разтвори, и всички ние мигновено затворихме очи и се престорихме на заспали. След няколко секунди вратата се затвори. Вася изчака за минута, докато затихнат крачките в коридора.
— На следващата сутрин се събуждат — гледат, още едно от децата го няма. Останало само малкото момиченце. То пита баща си: „А къде е средният ми брат?“ А бащата отговаря: „Той е в пионерски лагер.“ А майката казва: „Ако разкажеш на някого, ще те убия!“ Дори не пуснала момичето на училище. Вечерта майката се връща, отново нахранила момичето с нещо, така че то не можело да стане. А бащата затворил вратата и прозорците.
Вася отново млъкна. Този път никой не го помоли да продължи, и в тъмнината се чуха само няколко дихания.
— А после идват други хора — заговори отново той, — гледат, квартирата празна. Минала година, и там заселили нови хора. Те видели червеното петно, приближили се, разрязали тапетите — а там седи майката, цялата синя, насмукала се с кръв и не може да излезе. Тя през цялото време яла децата, а бащата и помагал.