Дълго време всички мълчаха, а после някой попита:
— Вася, а майка ти какво работи?
— Не е важно — отговори Вася.
— А сестра имаш ли?
Вася не отговори — явно се обиди или пък заспа.
— Толстой — каза Куката, — давай още нещо за мъртъвците.
— Знаете ли как се става мъртвец? — попита Толстой.
— Знаем — отговори Куката, — вземаш и умираш.
— А по-нататък какво?
— Нищо — каза Куката, — като сън е. Само че вече не се събуждаш.
— Не — каза Толстой, — аз не за това. С какво започва всичко, знаете ли?
— С какво?
— Ами с това, че първо слушат истории за мъртъвци. А после лежат и си мислят — а защо ние слушаме истории за мъртъвци?
Някой нервно се изхили, а Коля изведнъж седна в леглото и много сериозно каза:
— Момчета, стига.
— Да-да — с удовлетворение каза Толстой, — така и стават. Важното е да разбереш, че вече си мъртвец, а нататък всичко е просто.
— Ти самият си мъртвец — неуверено се озъби Коля.
— Че аз не споря — каза Толстой. — Ти по-добре помисли, защо седиш тук и разговаряш с мъртъвците?
Известно време Коля мислеше.
— Кука, — попита той, — ти нали не си мъртвец?
— Аз ли? — попита Куката. — Ами как да ти кажа.
— А ти, Льоша?
Льоша беше приятел на Коля още от града.
— Коля, — каза той, — сам помисли. Ето, ти живееше в града, нали?
— Да — отговори Коля.
— И изведнъж те откараха на някакво място, нали?
— Да — каза Коля.
— И изведнъж забелязваш, че лежиш между мъртъвци, и самият ти си мъртвец.
— Да — каза Коля.
— Ето — каза Льоша, — поразмърдай си мозъка.
— Дълго чакахме ние — каза Куката, — мислехме, че сам ще разбереш. За цялата си смърт толкова тъп мъртвец виждам за първи път. Ти какво, не разбираш ли защо сме се събрали тук?
— Не — каза Коля. Той седеше на леглото, притиснал крака към гърдите си.
— Ние те приемаме за мъртвец — каза Куката.
Коля промърмори нещо, а може би изхлипа, скочи от леглото и излетя като куршум в коридора; оттам долетя бързото пляскане на босите му крака.
— Не се хили, — прошепна Куката, — ще ни чуят.
— А защо да се хиля? — меланхолично попита Толстой. За няколко дълги секунди настъпи пълна тишина, а после Вася попита от своя ъгъл:
— Момчета, а ако изведнъж…
— Стига — каза Куката. — Толстой, давай още нещо.
— Ето, имало такъв случай — заговори Толстой след паузата. — Наговорили се няколко човека да изплашат свой приятел. Преоблекли се като мъртъвци, приближават се към него и казват: „Ние сме мъртъвци. Дойдохме за теб.“ Той се изплашил и избягал. А те постояли, посмяли се, а после един от тях казва: „Слушайте, момчета, а защо се преоблякохме като мъртъвци?“ Всички го погледнали, и не могат да разберат какво иска да каже той. А той отново: „Защо живите бягат от нас?“
— Е, и какво? — попита Куката.
— Ами това — отговори Толстой. — Чак тогава те всички разбрали.
— Какво разбрали?
— Каквото трябва, това и разбрали.
Стана тихо, а след това заговори Куката:
— Слушай, Толстой — каза той, — не можеш ли да разказваш нормално?
Толстой мълчеше.
— Ей, Толстой, — отново заговори Куката, — защо само мълчиш? Какво, умря ли?
Толстой мълчеше, и с всяка секунда неговото мълчание ставаше все по- многозначително. Прииска ми се за всеки случай да кажа нещо гласно.
— За програмата „Време“ знаете ли?
— Давай — бързо каза Куката.
— Тя не е много страшна — казах аз.
— Все едно, давай.
Аз не помнех точно как свършваше историята, която смятах да разкажа, но реших, че ще си я спомня, докато разказвам.
— Живял значи един човек, бил на трийсет години. Седнал той веднъж да гледа програмата „Време“. Включил телевизора, преместил креслото, за да му е по-удобно. Там отначало се появил часовникът, както обикновено. Той, значи, проверил своя — точно ли върви. Всичко било както обикновено. Накратко, станало точно девет часа. И на екрана се появила думата „Време“, само че не бяла, както било винаги преди това, а кой знае защо черна. Е, той малко се учудил, но после решил, че просто са направили ново оформление, и продължил да гледа нататък. А нататък всичко отново било като преди. Отначало показали някакъв трактор, после израелската армия. После съобщили, че някой си академик умрял, после показали малко за спорта, а после за времето — прогнозата за утре. И така, „Времето“ свършило, и човекът решил да стане от креслото.