— Тогава летях — започна Карел с двата хикса — с обикновените патрули от осма лунна база. Пътуванията бяха еднообразни и доста уморителни; траеха по много часове. Затова винаги преди работа си избирах някой особено сложен проблем, някой въпрос от физиката или от математиката, който никой дотогава не беше решил, но всичко беше напразно и излишно, понеже в крайна сметка винаги мислех за Лида и защо тя ме пренебрегна. Не можех да го разбера. Та нали беше посещавала същото училище като мен, същите класове и винаги се бе държала така разумно! И изведнъж да си избере този застаряващ некадърен авантюрист от вашата ракета! Не можах да проумея това чак до миналогодишния септември.
Върнах се както обикновено, кацнах на определеното място, слязох на първата палуба, почаках механиците да ми приближат стълбичката и се канех да мина към асансьорите. Тогава летях на една от старите „игли“, от които се слиза по къси стълбички, намерени от нас „трапец“. Само няколко метра е, но все пак доста високо от стартовата площадка. Механиците твърдяха, че съм слязал както винаги, били ме видели съвсем точно в рефлекторите си, направил съм няколко крачки и изведнъж съм изчезнал. Естествено, отначало те помислили, че съм паднал; случвало се някои пилоти Да не си признаят колко са уморени, а после да припаднат в най-неочаквания момент. Веднага осветили стартовата площадка и повикали бърза помощ. Търсили ме на земята заедно със здравните работници, обявили тревога, но мен никъде ме нямало, никой не можел да ме намери. Цялото търсене траяло към пет минути, когато изведнъж главният механик извикал и посочил нагоре към „трапеца“, към който, разбира се, вече никой не гледал. Аз съм стоял на последното стъпало, точно на същото място, от което съм бил изчезнал, и спокойно съм влязъл в кабината на асансьора. После ме преглеждаха и разпитваха, но нищо не им казах. Исках първо да се посъветвам с вас.
Защото за мен тези пет минути траяха много по-дълго. И ето какво се случи през това време:
Както винаги свалих тежкия си защитен костюм на борда на ракетата, стъпих на „трапеца“ — аз никога не страдам от виене на свят, пък и не бях особено уморен, — извървях няколкото крачки до асансьора, затворих след себе си вратата на кабината, натиснах копчето, но вместо обикновеното бучене дочух някакъв особен звук, всичко около мен угасна, дори и контролната лампичка в асансьора. Изведнъж потънах в дълбок мрак, понечих да почукам на стената на кабината, извиках за помощ, но не напипах нищо, сякаш асансьорът внезапно бе изчезнал. Направих няколко крачки; усетих под краката си мека почва, спънах се в нещо и паднах във вода. Беше поток, който ме повлече. Поисках да се върна обратно на брега, защото съм добър плувец, но не успях. Чух плясък вдясно, сякаш някой друг тъкмо бе скочил във водата, разпознах в мрака високите стволове на преслиците край реката, която ме отнасяше. Над мен с голям шум се вдигна във въздуха ято папагали, които май бях събудил от нощния сън, дочух плискане отляво, след него второ — това бяха алигатори, вече виждах първия точно под себе си, надигнах се от водата и тъкмо навреме се покатерих на най-близкия клон. Чух как изтракаха челюстите му зад мене. Клонът пращеше, беше изгнил, улових се за някаква лиана, потреперих от студ, изпълзях към най-близкия ствол, където най-сетне се сгуших на един по-здрав клон и учудено загледах заобикалящите ме алигатори, хипопотами, фламинга и странната река в джунглата, която обаче изобщо не можеше да бъде в джунглата, а на моята осма лунна база, където всъщност бях кацнал благополучно, рапортувах и бях очакван от механиците. Не можех да проумея всичко това. Няколко часа си проправях път сред гъсталаците. От джобното си ножче направих копие, станах Робинзон. Привечер намерих дупка на млади гризачи. Помислих, че са зайци, и се заех да преследвам един от тях, но те, разбира се, можеха да бъдат и плъхове. Бях гладен. Убих малкото животно с един удар. Но при това ножът ми се счупи. Вече бях беззащитен. Едва излязох на една горска полянка, и нещо се стовари върху мен, усетих силна болка в дясната ръка, понечих да се обърна, но бях притиснат към земята, точно над себе си видях зиналата муцуна на хищник, отпуснах се и изгубих съзнание.
Събудих се в някакво голямо болнично помещение. Мислех, че е болница, защото всичко там беше светло-синьо. От този миг синият цвят вече не ме напусна. Всичко беше в сини нюанси, сякаш на синьо-бял филм. Встрани от леглото ми седяха две фигури. Малко се уплаших. И те бяха сини. Явно брат и сестра, толкова си приличаха. Към тридесетгодишни красиви хора. Седяха и ме наблюдаваха. Жената плясна с ръце: