— Затова сте толкова съвършени — прекъснах го аз. Достигнали са това равнище с помощта на евгениката. Плануват потомството си! Изведнъж взех страната на тази синя раса, всъщност планета, която беше осъществила идеите на „Арс“
— Жена ми знае за спектрите много повече от мен — продължи той. — Нашите съпруги притежават необикновената способност…
— Но защо тогава им е необходим тигърът? Защо избират нас? — не го разбирах аз. — За какво сте уредили гази наша джунгла на чудесния си площад?
Той ме погледна тъжно:
— Защото не ни обичат. Ние не ги възбуждаме, вече не зачеват деца от нас. А проблемите на нашата цивилизация все още не са решени. Ние измираме преждевременно. Трябва да ни спасите. — Той почти ме молеше. Под нас на тигровата кожа лежеше жена му. В стаята до нея влизаше със спасителката си излекувания черен астронавт. Аз се ужасих:
— Нима не разбирате, че така наречената любов забавя развитието на животинските видове? Защото жените имат склонността да си избират непълноценни мъже. Всъщност какво представлявам аз в сравнение с вас? По-долу съм от кибернетик, по-долу от маймуна. — Изпитвах ужасно чувство, спомних си нашия спор заради Лида. Най-сетне разбрах всичко. Харесваме им се и ги възбуждаме, защото още можем да се бием в джунглата, и те са като Лида, презират абсолютните учени. Но защо? Ами че нали с това развалят собствената си раса? — Не бива да допускате това — казах му аз. — Не бива да капитулирате пред страстите…
Той ме улови за ръката:
— Вие сте единствената ни надежда! — Целият трепереше и тъжно наблюдаваше своите спектри. Беше готов да падне на колене. — Моят род не бива да измре. Трябва да ни спасите. Моля ви… Вече дълго време ви наблюдавам в космоса. Та вие непрекъснато мислите за половите проблеми, размножаването и съжителството. Затова ви избрахме. Бъдете така добър…
— И бяхте ли? — попитах аз лейтенанта с двата хикса, който все повече се изчервяваше и се срамуваше като малко момче. — Бяхте ли така добър?
— Какво ми оставаше? Вярно, че непрекъснато мислех за Лида. Но реших да накажа жена му, да я убедя колко се лъже. Исках да им докажа чрез себе си колко са нищожни хората, как не можем и да се сравняваме с тяхното светлосиньо общество. Започнах да се държа като уличник. Но колко усилия ми струваше това! Грижливо обмислях всеки ход, крещях на жена му, измъчвах я, бях капризен, непрекъснато исках нови ястия, сменях костюмите и по цели дни пиянствувах. После започнах и да я бия. Исках да я накарам веднъж завинаги да се откаже от тези отвличания. Но нямате представа колко й харесваше всичко това. Забавляваше се като в театър. И продължаваше да ме обича, въпреки че изхвърлих книгите й. Накрая вече не знаех какво да правя, станах толкова противен на себе си, че едва се понасях, но синята жена беше във възторг. Реших да й дам да се разбере. На нея и на всички жени от Синята планета. Отказах да се срещам с нея другаде, освен в кабинета на мъжа й, в гнездото под стряхата. И когато ме отведе там — мъжа си, разбира се, изгони най-деликатно, — изпочупих всичките им апарати, всичките епруветки, материали, спектри и кристали, с които се занимаваше целият този род, който вече толкова дни спасявах всяка нощ. Запокитих ги на пода и се чувствувах като по време на бунт. Като подценяван ратай, който спасява рода на своя аристократ, като унизен слуга, който си урежда сметките с господарката. Изпочупих цялата им лаборатория. А знаете ли колко трудно се принудих да го направя? Цял живот съм ценял сложните апарати. По-скоро бих ги изучавал, отколкото да ги чупя. Цял живот съм бил въздържател, а тук се напивах всеки ден. Никога никому не съм откраднал нещо, а тук джобовете ми бяха пълни с техни механизми. От дете не съм обидил никого, а тук ругаех като в пристанищна кръчма. Но моето лекарство като че ли подействува. Въпреки че тази нощ тя се люби с мен още по-страстно, на сутринта дотича деликатното й мъжле. Отведе ме на някаква веранда.