— Какво искаш да кажеш? — попита с подозрение Хю.
— Ами, да вземем Дългия Път, например. Какво означава той за теб?
— Ами, за моя ум той не значи нищо. Просто някаква глупост за впечатляване на селяните.
— А какво е приетото значение?
— Ами, това е мястото, където отиваш, когато умреш или по-скоро, онова, което правиш. Заминаваш на Дългия Път за Кентавър.
— А какво е Кентавър?
— Той е — имай предвид, че просто ти казвам ортодоксалните отговори; всъщност аз не вярвам на всичко това — това е мястото, където пристигаш, когато си извървял Дългия Път, място, където всички са щастливи и където винаги има добро ядене.
Джо изсумтя. Джим прекъсна ритъма на хъркането си, отвори едното си око и отново се отпусна със стон назад.
— Точно това имам предвид — продължи още по-тихо Джо. — Ти не използваш главата си. Хрумвало ли ти е някога, че Дългия Път е просто онова, което старите книги казват, че е — Корабът и целият Екипаж, които действително отиват нанякъде, движат се?
Хойланд помисли над това.
— Не искаш да кажеш, че трябва да те вземам несериозно, нали. Физически това е една невъзможност. Корабът не може да отиде никъде. Той вече е навсякъде. Ние можем да изминем някакъв път чрез него, но самият Дълъг Път — той трябва да има духовен смисъл, ако има някакъв.
Джо призова Джордан на помощ.
— Слушай сега — рече той, — набий си това в тая твоя дебела глава. Представи си едно място, много по-голямо от Кораба, много по-голямо, с кораба вътре в него — който се движи. Схващаш ли това?
Хю се опита. Опита се много сериозно. Поклати отрицателно глава.
— Това няма никакъв смисъл — каза той. — Не може да има нищо по-голямо от Кораба. Не би имало място, където то да се разположи.
— О, Хъф да ми е на помощ! Слушай — навън от Кораба, разбираш ли това? Непосредствено под и отвъд равнището във всички посоки. Празнота там отвън. Разбираш ли ме?
— Но под най-долното равнище няма нищо. Затова именно то е най-долното равнище.
— Виж, ако вземеш един нож и започнеш да дълбаеш дупка в пода на най-долното равнище, къде би те извела тя?
— Но човек не може да направи това. Прекалено трудно е.
— Но да предположим, че го направиш и се получи дупка. Къде би стигнала тази дупка? Опитай се да си го представиш.
Хю затвори очи и се опита да си представи че копае дупка в най-долното равнище. Копае — сякаш е меко — меко като сирене.
Той започна да получава известен проблясък за някаква възможност — възможност, която предизвикваше несигурност, която разтърсваше душата. Той пропадаше, пропадаше в една дупка, която бе прокопал и която нямаше никакви равнища под себе си. Това много бързо отвори очите му.
— Това е страшно! — възкликна той. — Не мога да го повярвам.
Джо-Джим стана.
— Аз ще те накарам да го повярваш — мрачно каза той, — дори ако трябва да ти счупя врата, за да го постигна. — Той отиде до външната врата и я отвори. — Бобо! — извика той. — Бобо!
Главата на Джим рязко се изправи.
— К’во има? К’во е станало?
— Ще заведем Хю на равнището на безтегловност.
— Защо?
— За да набием малко разум в тъпата му глава.
— Някой друг път.
— Не, искам да го направим сега.
— Добре, добре. Не е нужно да се клатиш. Вече така или иначе съм буден.
Джо-Джим Грегъри бе почти толкова уникален със своята или тяхната умствена способност, колкото и с телесната си конструкция. При каквито и да било обстоятелства, той би бил доминираща личност; сред мутатите беше неизбежно той да ги тиранизира, да се разпорежда с тях и да се ползва от техните услуги. Ако имаше воля за власт, разбираемо е, че той би могъл да организира мутатите да се сражават и да се наложат изцяло над Екипажа.
Но на него му липсваше подобен стимул. Той беше по вроден темперамент интелектуалец, страничен свидетел, наблюдател. Той се интересуваше от въпросите „как“ и „защо“, но неговата воля за действие се задоволяваше само със спокойствието и удобството.