На такова равнище на действие, триенето загубваше значението си, износването и ерозията не играеха никаква роля. Дори и всички хора да бяха убити по време на войнишкия бунт, Корабът въпреки всичко щеше да продължи да се носи из космоса, все още осветен, със свеж и наситен с влага въздух, с готови и очакващи двигатели. Бе станало така, че макар елеваторите и конвейерните ленти да бяха изпаднали в състояние на невъзможност да бъдат ремонтирани и бяха станали неизползваеми, и в крайна сметка функцията им бе преминала в забрава, основните механизми на Кораба продължаваха да изпълняват автоматичната си служба към своя невеж човешки товар или чакаха — притихнали и в готовност — да дойде някой достатъчно просветен, който да открие ключа към нея.
Построяването на Кораба бе осъществено по гениален начин. Прекалено огромен, за да бъде монтиран на земята, той бе сглобен парче по парче в своя собствена орбита оттатък луната. Там той се бе реял в продължение на петнадесет безмълвни години, докато се бяха формулирали и разрешавали проблемите, възникнали от решението неговите механизми да бъдат направени всичкоустойчиви и дълготрайни. В хода на този процес възникнала цяла нова област на субмоларно действие, която била усвоена и овладяна.
Така че… Когато Хю за пръв път постави необучена, търсеща ръка над първата редица лампички с надпис УСКОРЕНИЕ, ПОЛОЖИТЕЛНО, той получи незабавен отговор, макар и не относно ускорението. Една червена лампичка в горния край на таблото на главния пилот замига бързо и на информационното табло светна надпис: ГЛАВНИ ДВИГАТЕЛИ — НЕПОДСИГУРЕНИ С ХОРА.
— Какво значи това? — попита Хю.
— Не може да се разбере — рече Джим. — Правили сме същото в отделението на главния двигател — добави Джо. — Там, когато направиш това, надписа гласи: „Командна зала неподсигурена с хора“.
Хю се замисли за момент.
— Какво би станало — продължи упорито той, — ако във всички станции за управление едновременно има някой и тогава направя това?
— Не знам — рече Джо. — Никога не съм могъл да го изпробвам.
Хю не каза нищо. Едно намерение, което се бе зародило неоформено в съзнанието му, сега ставаше решение. И сега той го обмисляше.
Той изчака, докато издебна Джо-Джим в сговорчиво настроение — и двете му съставки — преди да изложи идеята си. Намираха се в Капитанската веранда, когато Хю реши, че подходящият момент е настъпил. Джо-Джим се беше отпуснал спокойно в капитанското кресло, с пълен с храна стомах и съзерцаваше през плътното стъкло на отвора за наблюдение безметежните звезди. Хю висеше неподвижо до него. Въртеливото движение на Кораба караше звездите да изглеждат така, сякаш се движат във величествени кръгове.
По едно време Хю каза:
— Джо-Джим…
— А? Какво има, момко? — този, който бе отговорил, бе Джо.
— Доста впечатляващо е, нали?
— Какво имаш предвид?
— Всичкото това. Звездите.
Хю посочи с широк жест към гледката, която се виждаше през отвора за наблюдение, след това се хвана за креслото, за да спре собственото си въртеливо движение назад.
— Да, и дума да няма. Кара те да се чувстваш добре. — Изненадващо бе, че това бе казано от Джим.
Хю разбра, че е дошъл подходящия момент. Той почака за миг и след това каза:
— Защо ние да не довършим работата?
Двете глави се извърнаха едновременно, като Джо се беше навел малко настрани, за да вижда покрай Джим.
— Каква работа?
— Пътешествието. Защо не задействаме главното задвижване и да продължим нататък? Някъде там, вън — изрече бързо той, за да завърши, преди да са го прекъснали, — има планети като земята — или поне така е мислил Първият екипаж. Да отидем да ги намерим.
Джим го погледна, след това се засмя. Джо поклати глава.
— Хлапако — рече той, — ти не се чуваш какво говориш. Глупав си като Бобо. Не — продължи той, — всичко това е минало свършено. Забрави го.
— Защо да е минало свършено, Джо?
— Ами, защото… Това е прекалено сложна работа. Нужен е екипаж, който разбира от тая работа, обучен да управлява Кораба.
— Толкова много хора ли са необходими? Вие сте ми показали само десетина места, където е необходимо да има хора пред уредите за управление. Не биха ли могли десетина души да управляват Кораба, ако те знаят онова, което знаете вие? — лукаво попита той.
Джим се изкикоти.
— Хвана те, Джо. Той е прав.
Джо не обърна внимание на това.
— Ти надценяваш нашите знания. Може би ние бихме могли да управляваме Кораба, но няма да стигнем доникъде. Ние не знаем къде се намираме. Корабът се е носил напосоки в течение на не знам колко поколения. Ние не знаем накъде отиваме, нито с каква скорост се движим.