— Ти?
— Да. Мнозина от Съвета не харесват политиката мутатите да бъдат оставени на мира. Може би това е разумна религиозна доктрина, а може и да не е, но от време на време се случва да загубим ту някое дете, ту някое и друго прасе. Това дразни.
— Какво очаквате да ядат мутатите? — враждебно попита Джим. — Въздух ли?
— Не, не точно. Както и да е, новата политика не беше изцяло деструктивна. Всички мутати, които се предадат и могат да бъдат цивилизовани, планирахме да дадем на господари и да ги накараме да работят като част от Екипажа. Тоест, всички, които не са… ъ-ъ… които са… — Той млъкна объркан и отмести погледа си от двуглавото чудовище пред него.
— Искаш да кажеш всички, които не са физически мутации като мене — заядливо допълни мисълта му Джо. — Нали? — упорстваше той. — За онези, които са като мен, остава Конвертора, така ли е? — Той нервно шляпна острието на ножа върху дланта на ръката си.
Ерц се отдръпна рязко назад, при което собствената му ръка се насочи към колана му. Но там нямаше пъхнат никакъв нож; той се почувства гол и безпомощен без него.
— Един момент — рече отбранително той, — вие ме попитахте; това е положението. То е извън контрола ми. Просто ви казвам как е.
— Остави го на мира, Джо. Той просто ти дава информация от първа ръка. Нещата са както аз ти казвах — или се включваме в плана на Хю, или чакаме да ни изловят. И да не ти минава и през ум мисълта да го убиваме — той ще ни трябва.
Докато говореше, Джим се опитваше да върне ножа в ножницата. Последва кратка, безмълвна борба между близнаците за овладяване на двигателните нерви, управляващи дясната им ръка, една схватка на волята, под равнището на физическата дейност. Джо се предаде.
— Добре — сърдито се съгласи той, — но ако тръгна към Конвертора, искам да взема тоя тип със себе си за компания.
— Престани — рече Джим. — Ще имаш мен за компания.
— Защо му вярваш?
— Той няма какво да спечели като лъже. Питай Алън?
Алън Махони, приятелят на Хю и негово другарче от детството, бе слушал спора с широко отворени очи, без да се включва в него. Той също бе изстрадал разтърсващото нервите преживяване от съзерцаването на външните звезди, но неговият неук селски мозък не притежаваше изкусно формулираните съждения на Ерц, Главния инженер. Ерц бе успял да схване почти веднага, че самото съществуване на един свят извън Кораба променяше всичките му планове и всичко, в което той бе вярвал; Алън бе способен единствено да се удивлява.
— Какво ще кажеш за този план за разправа с мутатите, Алън?
— Ъ-ъ? Ами, аз не знам нищо за него. Нищо чудно, аз не съм учен. Всъщност, чакайте малко — имаше един младши офицер, който беше изпратен да помага на нашия селски учен, лейтенант Нелсън… — Той млъкна объркан.
— И какво стана? Продължавай.
— Ами, той организираше кадетите в нашето село, както и женените мъже, но тях не толкова много. Караше ги да тренират с ножовете и с прашките си. Макар че изобщо не ни каза с каква цел.
Ерц разпери ръце.
— Виждате ли?
Джо кимна.
— Виждам — мрачно се съгласи той.
Хю Хойланд го погледна с нетърпеливо очакване.
— В такъв случай с мен ли си?
— Предполагам, че да — предаде се Джо.
— Правилно! — додаде Джим.
Хойланд погледна отново към Ерц.
— А ти, Бил Ерц?
— Имам ли някакъв избор?
— Колкото искаш. Искам да си с мен с цялото си сърце. Ето какво е положението: Екипажът не влиза в сметката; офицерите са онези, които трябва да убедим. Всички, които не са тъпоглави и схванати в акъла, за да разберат, след като са видели звездите и Командното помещение, ще оставим. Останалите — той прекара палец през гърлото си, като в същото време произведе остър хъхрещ звук с устата си, — в Конвертора.
Бобо се озъби в щастлива усмивка и повтори жеста и звука.
Ерц кимна.
— И после какво?
— Мутати и Екипаж заедно, под командването на нов Капитан, подкарваме Кораба към Далечния Кентавър! За да изпълним волята на Джордан!
Ерц стана и се обърна с лице към Хойланд. Идеята беше главозамайваща, прекалено голяма, за да може да бъде разбрана отведнъж, но, за Джордан! — тя му харесваше. Той сложи ръцете си на масата и се наведе над нея.
— Аз съм с теб, Хю Хойланд!