— А ти?
Джим се усмихна цинично.
— Точно толкова, колкото и ти, драги ми, измамни братко. При сегашното състояние на нещата, за нас с теб е много, много по-здравословно да се придържаме към условията на сделката до край. «Всички за един и един за всички.»
— Пак си чел Дюма.
— А защо не?
— Няма нищо. Но недей да изглупяваш от това.
— Няма. Знам коя страна на ножа е остра.
Джо-Джим завари Квадратния и Прасето пред вратата на Командната зала. По това разбра, че Хю трябва да е вътре, тъй като той бе назначил двамата за лична охрана на Хю. Това заключение бе неизбежно обаче; щом Хю се е изкачил до равнището на безтегловност, той със сигурност е отишъл или при Основното задвижване, или в Командната зала — по-вероятно — в Командната зала. Това място притежаваше огромна притегателна сила за Хю. Още от първия път, когато Джо-Джим буквално го бе замъкнал в Командната зала и го бе принудил да види със собствените си очи, че Корабът не е целия свят, а просто един съд, който се носи в един по-голям свят — един съд, който би могъл да се подкара и да се задвижи — още от онзи момент и през последвалия период, докато той бе все още роб-пленник на Джо-Джим, младежът бе обсебен от идеята да задвижи кораба, да седне пред уредите за управление и да го накара да тръгне!
Това означаваше за него повече, отколкото би могло да означава за някой космически пилот от Земята. От времето, когато първата ракета осъществи малкия скок от Тера до Луната, пилотът на космически кораб бе стандартният герой, на когото всяко момче горещо желаеше да подражава. Но амбицията на Хю не беше от толкова дребно естество — той желаеше да приведе в движение своя свят. Според земните стандарти и представи, по-малко амбициозно би било да мечтаеш да оборудваш Слънцето с реактивни двигатели и да го пришпориш из Галактиката.
Младият Архимед бе намерил своя лост и сега търсеше опорна точка.
Джо-Джим се спря пред вратата на големия сребърен глобус на стелариума, който представляваше Командната зала и надникна вътре. Не можа да види Хю, но знаеше, че сигурно е при уредите за управление в креслото на главния астрогатор, тъй като лампите бяха задействани. Изображенията на звездите бяха осеяли вътрешната повърхност на сферата, създавайки подобие на небесата извън Кораба. Илюзията не беше напълно убедителна от вратата, където беше застанал Джо-Джим; от центъра на сферата тя би била пълна.
Звездите угасваха сектор след сектор, докато Хю манипулираше с приборите за управление в центъра на сферата. Един сектор остана да сияе в дъното отпред. Той бе маркиран от широка искряща орбита, многократно по-ярък от съседните. Джо-Джим спря наблюдението си и се придвижи с ръце нагоре до командните кресла.
— Хю! — извика Джим.
— Кой е? — попита делово Хю и подаде главата си от дълбокото кресло. — О, това си ти. Здрасти.
— Ерц иска да те види. Излизай от там.
— Добре. Но преди това ела тук. Искам да ти покажа нещо.
— Не му обръщай внимание — рече Джо на брат си.
Но Джим отвърна:
— О, хайде да видим какво иска. Няма да се бавим.
Близнаците се изкачиха в станцията за управление и се настаниха в съседното кресло.
— Какво има?
— Онази звезда там — рече Хю, като посочи сияещата звезда. — Станала е по-голяма, отколкото беше последния път, когато бях тук.
— Ха? Разбира се, че е така. Тя става все по-ярка от дълго време насам. Първият път, когато дойдох тук, изобщо не се виждаше.
— Значи ние сме по-близо до нея.
— Естествено — съгласи се Джо. — Знам това. То просто доказва, че Корабът се движи.
— Но защо не ми каза за това?
— За кое?
— За онази звезда. За това, че тя расте.
— Какво значение има това?
— Какво значение има ли! Ама че работа, мили Джордан, човече — това е то. Това е мястото, където отиваме. Това е Краят на Дългия Път!
Джо-Джим — и двамата — за момент се сепна. Тъй като той самият не се интересуваше от нищо друго, освен от собствената си безопасност и спокойствие, му бе трудно да осъзнае, че Хю, както може би и Бил Ерц, имаха за основна своя цел да завоюват отново загубените постижения на своите предци, за да довършат отдавна забравеното полумитично Пътуване до Далечния Кентавър.
Джим дойде на себе си.
— Хм-м-м, възможно е, какво те кара да мислиш, че онази звезда е Далечният Кентавър?