— «Молба, до Съвета и Капитана:
Лейтенант Браун, управител на селото в сектор 9, поради разклатено здраве и напреднала възраст, моли да бъде освободен от всякакви задължения и да бъде пенсиониран…»
Чиновникът продължи да излага препоръките на отговорните офицери и отдели.
Капитанът се въртеше нетърпеливо на стола си, накрая прекъсна четенето:
— Какво е това, Нарби? Не можеш ли да решаваш обичайните въпроси, без цялата тая суматоха?
— Разбрах, че Капитанът е бил недоволен от начина, по който неотдавна е бил решен един подобен въпрос. Нямам никакво желание да нарушавам прерогативите на Капитана.
— Глупости! Недей да ми четеш на мен Устава. Нека Съвета да се разпореди, след това ми донеси тяхното решение за преглед.
— Слушам, сър.
Нарби взе листата от служителя и му подаде други. Служителят зачете.
Беше един също толкова незначителен въпрос. Селяните от сектор 3, поради някакъв необясним вредител, който бе заразил хидропонните им ферми, молеха за намаляване и временно премахване на данъците. Капитанът изтрая още по-малко от този въпрос, преди да прекъсне четеца. Нарби щеше да бъде крайно затруднен да намери някакво извинение, за да продължи събранието, ако в този момент не бе пристигнало известието, което чакаше. То бе едно малко късче пергамент, което един от неговите собствени хора донесе. То съдържаше една-единствена дума: «Готови». Нарби му хвърли едни поглед, кимна на Ерц и се обърна към Капитана:
— Сър, тъй като вие нямате никакво желание да слушате молбите на Екипажа си, ще продължа веднага с основния въпрос на това събрание. — Скритата наглост на това изявление накара Капитана да се взре подозрително в него, но Нарби продължи: — Поколения наред, през последователните животи на редица Свидетели, Екипажът е страдал от грабителските нападения на мутатите. Нашият добитък, децата ни, дори самите ние, сме били изложени на постоянна опасност. Правилата на Джордан не се почитат над равнищата, които обитаваме ние. Самият Капитан на Джордан не е свободен да пътува из горните равнища на Кораба. Вярвало се е, че Джордан се е бил разпоредил така, че децата да заплащат с кръвта си за греховете на своите предци. Казваха ни, че такава била волята на Джордан. Лично аз, никога не съм се примирявал с тези посегателства на масата на Кораба.
Той замълча.
Капитанът не можеше да повярва на ушите си. Но успя да възвърне самообладанието и гласа си. Сочейки към Нарби, той изписка:
— Оспорваш Ученията ли?
— Не. Твърдя че Ученията не ни заповядват да оставим мутатите да живеят извън Правилата и никога не са го заповядвали. Настоявам те да бъдат подчинени на Правилата!
— Ти… ти… Ти си освободен от длъжност!
— Не преди да съм си казал думата — отвърна Нарби, като сега наглостта му бе открита.
— Арестувайте този човек!
Но ординарците на Капитана останаха на местата си, макар че се поразмърдаха и изглеждаха нещастни — лично Нарби ги бе избрал.
Нарби се обърна към заинтригувания Съвет и улови погледа на Ерц.
— Добре — рече той. — Започваме!
Ерц стана и се втурна към вратата. Нарби продължи:
— Мнозина от вас мислят по същия начин като мен, но ние винаги сме предполагали, че ще трябва да се бием за това. С Джордановата помощ, аз успях да установя връзка с мутатите и да издействам едно примирие. Техните ръководители са дошли тук да преговарят с нас. Ето ги! — Той посочи с драматичен жест към вратата.
Ерц се появи отново; след него влязоха Хю Хойланд, Джо-Джим и Бобо. Хойланд зави надясно покрай стената и заобиколи компанията. Той бе последван от редица мутати в колона по един — бойните касапи на Джо-Джим. Друга колона последва Джо-Джим и Бобо към лявата страна на залата.
Джо-Джим, Хю и още половин дузина от двете групи бяха покрити с груба броня, която стигаше до под поясите им. Бронята завършваше отгоре с тежки шлемове — плетеници от стомана, които предпазваха главите им, без особено да пречат на полезрението им. Всички до един от облечените с броня и неколцина от останалите, носеха невиждани ножове — дълги колкото човешка ръка!
Изумените офицери можеха да спрат нашествието пред гърлото на бутилката, през която то бе нахлуло, ако бяха предупредени и ако имаха кой да ги поведе. Но те бяха дезорганизирани, безпомощни, а техните най-силни ръководители бяха поканили нашествениците да влязат вътре. Те се размърдаха на столовете си, посегнаха към ножовете си и се спогледаха тревожно един друг. Но никой не посмя да направи първото движение, което би предизвикало всеобщо кръвопролитие.