— В такъв случай — продължи Джо, — тя би трябвало да е някъде най-отпред или някъде най-отзад — иначе не би водила наникъде. Не е отзад. Зад Основното задвижване няма нищо, освен здрави прегради. Трябва да е отпред.
— Това е глупаво — изрази мнението си Джим. — Там е Командната зала и Капитанската веранда. И това е всичко.
— О, да? Какво ще кажеш за заключените каюти?
— Онова не са врати — във всеки случай, не водят Навън. Онази преграда е над и зад Командната зала.
— Не, глупаво е, но възможно е те да водят към някакви врати.
— Глупаво ли? Дори и да е така, как ще ги отвориш — отговори ми на този въпрос, умнико?
— Какво — настоя Хю, — представляват заключените каюти?
— Не знаеш ли? Има седем врати, разположени около главната шахта в същата преграда, където е вратата към главната Командната зала. Никога не сме могли да ги отворим.
— Ами, може пък това да е онова, което търсим. Да отидем да видим!
— Това е загуба на време — настояваше Джим.
Но те отидоха.
Бяха взели Бобо, за да изпробва чудовищната си сила върху вратите. Но дори и неговите възлести, топчести мускули, не можаха да поместят лостовете, които изглеждаха предназначени да задействат вратите.
— Е? — усмихна се презрително Джим на брат си. — Виждаш ли?
— Джо сви рамене.
— Добре, печелиш. Да се връщаме долу.
— Чакайте малко — примоли се Хю. — Втората врата отзад… дръжката и сякаш се завъртваше леко. Да опитаме пак с нея.
— Боя се, че това е безполезно — рече Джим. Но Джо каза: — О, добре де, след като така или иначе сме тук.
Бобо опита отново като заклини рамото си под лоста и започна да натиска от коленете нагоре. Лостът внезапно поддаде, но вратата не се отвори.
— Счупи я — обяви Джо.
— Така е — потвърди Хю. — Мисля, че стига толкова.
Той опря ръката си на вратата.
Тя се отвори лесно.
Вратата не водеше към открития космос, което бе добре за тримата, тъй като нищо от техния опит не ги предупреждаваше срещу опасността от външния вакуум. Вместо това, един много къс и тесен вестибюл ги отведе до друга врата, която беше съвсем леко открехната. Вратата стоеше на пантите си, но фактът че бе леко открехната я предпазваше от прилепване където и да било другаде. Вероятно последният, човек, който я е използвал, я бе оставил така като предпазна мярка срещу слепването на металните повърхности една с друга, но никой никога нямаше да узнае това.
Грубата сила на Бобо лесно я отвори. На двадесет метра зад нея имаше друга врата.
— Нищо не разбирам — оплака се Джим, когато Бобо напъна третата врата. — Какъв е смисълът от една безкрайна поредица от врати?
— Почакай и ще разберем — посъветва го брат му.
Зад третата врата нямаше друга врата а някаква каюта, група от каюти — малки, странни, нагъчкани една до друга и със странни форми. Бобо се хвърли напред и се зае да изследва мястото, захапал нож между зъбите си, като грозното му тяло изглеждаше почти красиво в полет. Хю и Джо-Джим продължиха по-бавно напред, с очи омагьосани от необичайността на мястото.
Бобо се върна, уби умело инерцията си в една преграда, извади ножа от устата си и докладва:
— Няма врата. Никъде няма друга врата. Бобо гледа.
— Трябва да има — настоя Хю, подразнен от джуджето, задето разбиваше надеждите му.
Дебилът сви рамене.
— Бобо гледа.
— Ние ще огледаме.
Хю и близнаците се отправиха в различни посоки, разделяйки помежду си пространството, което трябваше да разузнаят.
Хю не откри никаква врата, но онова, което намери го заинтересува още повече — нещо, което бе невъзможно. Той се канеше да повика Джо-Джим, когато чу някой да вика собственото му име.
— Хю! Ела тук!
Той остави неохотно откритието си и потърси близнаците.
— Ела да видиш какво намерих — подхвана той.
— Няма значение — прекъсна го Джо. — Виж това.
Хю погледна.
«Това» бе един Конвертор. Доста малък, но несъмнено Конвертор.
— Не намирам никакъв смисъл — негодуваше Джим. — Един апартамент с тези размери не се нуждае от Конвертор. Това нещо би могло да доставя енергия и осветление за половината Кораб. Какво мислиш за това, Хю?
Хю го разгледа.
— Не знам — призна той, но ако ти намираш за странно това, ела да видиш какво открих аз.
— Какво си открил?