— Добре, Бобо — одобрително каза Джо. — Къде го улучи?
— Бобо улучи там.
Микрокефалът мушна дебел палец в областта между пъпа и гръдната кост на проснатото по гръб тяло.
— Добър изстрел — рече одобрително Джо. — Ние не бихме могли да направим нещо по-добро с нож.
— Бобо добър изстрел — кротко се съгласи джуджето. — Иска види? — Той опъна с готовност прашката.
— Млъкни — отвърна Джо, не грубо. — Не, не искаме да видим; искаме да го накараме да говори.
— Бобо кара — съгласи се дребосъкът и понечи да постигне целта си с елементарна бруталност.
Джо го отблъсна с един удар и приложи други методи — болезнени, но значително по-малко драстични от тези на джуджето. Младежът трепна и отвори очите си.
— Ям него? — повторно попита Бобо.
— Не — рече Джо. — Кога си ял за последен път? — попита Джим.
Бобо поклати глава и потърка корема си, показвайки с изразителна пантомима, че е било отдавна — много отдавна. Джо-Джим се приближи до един шкаф, отвори го и извади оттам някакъв бут месо. Вдигна го във въздуха, Джим го помириса, а Джо отдръпна главата си настрани и сбърчи носа си от отвращение. Джо-Джим хвърли бута на Бобо, който го сграбчи радостно във въздуха.
— Сега се махай навън — заповяда Джим.
Бобо се отдалечи тътрейки нозе и затвори вратата след себе си. Джо-Джим се обърна към пленника и го сръчка с крака си.
— Говори — каза Джим. — Кой си ти, Хъф те взел?
Младежът потрепери, сложи ръка на челото си, след това сякаш внезапно видя във фокус всичко наоколо, защото се изправи на крака, движейки се тромаво за нискотегловните условия на това равнище и посегна към ножа си.
Той не беше на колана му.
Джо-Джим извади своя и го размаха предизвикателно.
— Бъди послушен и няма да пострадаш. Как ти викат?
Младежът навлажни устните си и очите му обшариха с поглед стаята.
— Говори — рече Джо.
— Защо да си губим времето с него? — попита Джим. — Според мен той не става за друго, освен за месо. По-добре да повикаме Бобо обратно.
— Няма защо да бързаме с това — отвърна Джо. — Искам да говоря с него. Как се казваш?
Пленникът погледна отново към ножа и смотолеви:
— Хю Хойланд.
— Това не ни говори много — прокоментира Джим. — С какво се занимаваш? От кое село си? И какво си правил в страната на мутатите?
Но този път Хойланд бе мрачен. Дори върхът на ножа, опрян в ребрата му, го накара само да прехапе устни.
— Майната му — рече Джо, — той е просто един тъп селянин. Да оставим това.
— Ще го ликвидираме ли?
— Не. Не сега. Ще го затворим.
Джо-Джим отвори вратата на една малка странична каюта и с ножа накара Хю да влезе вътре. След това затвори вратата, залости я и се залови отново с играта си.
— Ти си наред, Джим.
Каютата, в която беше затворен Хю, бе тъмна. Той скоро се увери опипом, че гладките стоманени стени бяха напълно безлични, с изключение на солидната, здраво залостена врата. Първоначално той легна на палубата и се отдаде на безплоден размисъл.
Имаше премного време да размишлява, време да заспи и да се събуди неведнъж.
Когато Джо-Джим отново прояви достатъчно интерес към своя пленник, за да отвори врата на килията, Хойланд — полумъртъв от глад и жажда, не го видя веднага. Той бе планирал много пъти какво ще направи, когато вратата се отвори и шансът му се усмихне, но когато това се случи, бе прекалено слаб, в полусъзнание и Джо-Джим го измъкна навън.
Това го докара до състояние на полуразбиране. Той приседна и се огледа наоколо си.
— Готов ли си да говориш? — попита Джим.
Хойланд отвори устата си, но от нея не излязоха никакви думи.
— Не го ли виждаш, че е изгорял за вода, за да може да говори? — рече Джо на близнака си. След това се обърна към Хю: — Ще говориш ли, ако ти дадем малко вода?
Хойланд погледна озадачено, след това започна да кима неистово.
Джо-Джим се върна след миг с една глинена чаша с вода. Хю пи жадно, спря и сякаш бе на път да припадне.
Джо-Джим взе чашата от него.
— Стига ти толкова засега — рече Джо. — Разкажи ни за себе си.
Хю направи това. В подробности, като му подсказваха от време на време.
Хю прие положението на фактическо робство без особена съпротива и без голямо душевно терзание. Думата „роб“ не фигурираше в речника му, но това положение бе обичайно от гледна точка на всичко, което му бе познато до този момент. Винаги бе имало хора, които издават заповеди и други, които ги изпълняват — той не можеше да си представи никакво друго положение, никакъв друг тип обществена организация. Това бе природен факт.