— Ами Кейлъб? — попитах. — Субаруто е със задвижване 4х432. Може да успее да я остави за няколко минути и да…
Той грабна мобилния си телефон от жабката и набра номера. След няколко секунди прекъсна връзката.
— Не отговаря.
— Ами Оливър? Или Мензурата?
Опита да се обади и на двамата, но без успех.
— О, не… О, господи… — Пейдж отново се отпусна премаляла на седалката.
„Като всяка старица, макар и в добро здраве, и тя се изморява от време на време — особено по нанагорнище.“
— Нека аз опитам — предложих внезапно, а стомахът ми се присви, щом чух гласа на Големия бащица в главата си. — Да подкарам колата, искам да кажа.
— Защо? — попита Саймън. — Градушката даже се усили. Няма начин…
— Имам идея. Татко ми каза нещо за колата, преди да тръгна от Бостън. Може и да не проработи, но си заслужава поне да опитам.
Саймън ме погледна, а изражението му представляваше смесица от объркване, разочарование и загриженост. Мислех, че ще се възпротиви, но в този момент той сграбчи дръжката и отвори вратата. Прекрачих скоростния лост и се озовах на мястото на шофьора в мига, когато той отвори предната врата от другата страна. Изчаках да си закопчае колана, после включих двигателя и потеглих.
— Назад — ахна Пейдж. — Движим се назад.
Натиснах спирачката. Колата поднесе и спря.
— Ванеса — колебливо започна Саймън, — сигурна ли си, че…
Натиснах отново газта и колата подскочи напред, а под гумите й захрущяха ледените късове, покрили шосето. В същия момент отново тръгна назад.
„Ще те отведе там, където поискаш…“
Стиснах здраво волана и устоях на инстинкта да ударя спирачка. Оставих колата да се движи назад няколко секунди, после отново натиснах газта — този път по-леко. Гумите леко занесоха, преди автомобилът бавно да се придвижи напред. В мига, в който колелата захапаха пътя, отново натиснах газта. Насочени в правилната посока, гумите се придвижиха на няколко сантиметра. И всеки път, когато колата губеше инерция, продължавах да натискам педала на газта.
Така — сантиметър по сантиметър и с гласа на татко в мислите, който ме окуражаваше през цялото време — ние най-после успяхме да стигнем до пътеката към Скалите на Хиона.
— Пейдж, скъпа, налага се да изчакаш тук — каза Бети, щом паркирахме.
— Да ви изчакам ли? — ахна Пейдж. — Какво искаш да кажеш с това? Вие къде отивате?
— Те се събират на дъното на океана — търпеливо й обясни Бети. — Металната капсула няма да успее да се потопи толкова надълбоко, ако разчитаме на тежестта й. Някой трябва да я отнесе до мястото. Исках да дойдеш с нас и двамата със Саймън да ни изчакате на брега, но състоянието ти е много по-критично, отколкото се опасявах. С теб всичко ще е наред, стига да останеш в колата и да продължиш да пиеш вода. Ще се върна веднага, щом мога. Обещавам ти.
— Бабо! — Гласът на Пейдж звучеше непоколебимо, въпреки накъсаното й дишане. — Ти сигурно се шегуваш. Трябва ли да ти напомням, че не можеш да виждаш? Тогава как мислиш да ги откриеш?
Когато Бети започна тихичко да шушука нещо в ухото й, аз се обърнах към Саймън. Беше впил поглед напред през покритото с ледени късове предно стъкло със стисната челюст и прилепнали в тънка черта устни.
— Не искам да тръгваш — каза той миг по-късно.
Обръч сви гърдите ми. Той говореше за тази вечер, но аз си мислех за утрешния ден.
— Споразумяхме се някой да отиде с Бети. Кейлъб е със Зара, а ти трябва да наблюдаваш основните показатели.
— Знам, че така се споразумяхме… Но, Ванеса, ако нещо стане с теб…
— Ето. — Бръкнах в джоба си и извадих оттам малък репортерски диктофон.
Саймън най-напред ме изгледа, а после премести очи към устройството.
— На баща ми е. Намерих го в къщата при езерото и се записах как казвам името ти около хиляда пъти. Реших, че не е зле да има такова нещо… за всеки случай.
Той се намръщи, но въпреки това го взе.
Повече не си проговорихме. Той събра нещата ни, докато аз увивах Пейдж в одеяла, премествах сака с бутилките океанска вода наблизо до нея и се сбогувах. Тръгнахме мълчаливо по пътеката, а единственият звук, докато вървяхме нагоре, беше хрущенето на ледените топки под краката ни и трополенето на градушката по листата на околните дървета.
Двайсет минути след като се отдалечихме от главния път, стигнахме до разклонението на туристическата пътека. Канех се да продължа напред, но случайно погледнах през рамо и видях, че двете с Бети поемаме към върха на скалата, а Саймън тръгва надясно, към вира в подножието, и спрях. Умът ми заповядваше да вървя, но краката ми отказваха да се подчинят. Саймън също спря зад мен.
32
Непрекъснато задвижване на всички колела на автомобила. При него силата на двигателя се разпределя според потребностите между всичките четири колела. — Бел.прев.