— Ще дам почивка на краката си — каза Бети и стисна ръката ми. Тя вървеше пред нас, сякаш наоколо беше светъл ден, а очите и мускулите й явно бяха в чудесна форма. Знаех, че спира не защото има нужда от почивка, а защото смята, че двамата със Саймън го искаме.
Тя се настани на един камък няколко крачки по-нагоре от нас и аз зачаках Саймън пръв да заговори. Но той продължи да мълчи, затова аз се обърнах към него. Топлина се разля по тялото ми, когато го видях как стои там, треперещ в униформеното яке на „Бейтс“, и да ме гледа така, сякаш полагаше неистови усилия да се въздържи да не ме прегърне и защити от студа, вятъра, дъжда и градушката, от миналото и от бъдещето.
— Когато си готова.
Очите ми се напълниха със сълзи.
— Независимо кога ще си готова за това, а дори и никога да не се решиш, всичко е наред.
Кимнах, а горещите сълзи затоплиха кожата ми, докато се стичаха надолу по лицето ми. Същото беше казал и последния път, когато бяхме заедно на върха на скалата, а аз не можех да събера кураж да скоча. Даже сега, след всичко случило се, ако се върнех обратно долу, без да стигна върха, той щеше да ме подкрепи.
Внезапно ми се прииска да му кажа всичко, което бях научила — за Големия бащица, за мама и за мен самата. Исках да му кажа, че вече няма значение, че това повече не ме интересува, защото чувствата ми към него нямаха нищо общо с желанието да упражнявам контрол, да властвам или да подхранвам егото си. Сега всичко зависеше от него. И от мен. И от начина, по който ми помогна да приема мрака като нещо, от което не бива да се страхувам, нещо, което кара светлината да сияе още по-ярко.
Но той заговори, преди да съм намерила точните думи.
— Обичам те, Ванеса. И ще те чакам.
Очите ми бяха приковани към неговите. Приближих се и вдигнах лице към неговото, така че да усетя топлия му дъх върху устните си.
— Пази се — прошепнах.
Исках да го целуна, да почувствам утехата на устните му върху моите, но устоях на желанието. Просто взех брезентовия сак, когато ми го подаде, и продължих по пътеката.
През първите няколко минути чувах как градушката покрива пътеката и скърца под ботушите му. Но звукът от стъпките му се загуби, когато се отдалечихме един от друг, и скоро двете с Бети бяхме напълно сами насред гората в сърцето на нощта. За мое успокоение сега поне не се налагаше да се притеснявам за чудовищата и духовете, които ни следват по петите и чакат удобен момент, за да ни завлекат в гъсталака.
Защото вече знаех къде са чудовищата. И ние вървяхме право към тях.
Глава 25
Усетих я още преди да съм я видяла. Сега вече знаех защо главата ми сякаш се пръска на милион парченца всеки път, когато тя бе наблизо. Причината беше, че по някакъв начин аз и Зара Марчанд бяхме свързани.
Изгасих фенерчето, преди да стигнем края на пътеката, но ги виждах двамата с Кейлъб в заревото на сребърната светлина, която идваше откъм водата долу. Застанали бяха лице в лице на края на скалата. Тя носеше само лека червена лятна рокля, която беше подгизнала от дъжда и прилепваше плътно към тялото й. Дългата й черна коса се спускаше свободно по гърба, а лицето й беше вдигнато към неговото в израз на обожание.
Тя каза нещо и той се усмихна. Тя потрепери, а той разтри с длани голите й ръце, за да ги стопли, също както беше правил толкова пъти с Джъстин. Притегли я към себе си, обви ръце около талията й и надвеси лице към косата й, когато нейната глава се отпусна върху гърдите му. Изглеждаха като всяка друга влюбена двойка, погълнати един от друг и безразлични към заобикалящият свят.
Планът беше той да я убеди, че най-сетне е отвърнал на чувствата й, за да се съгласи тя да отиде с него на върха на скалата, когато й го предложи, и, изглежда, засега нашият замисъл работеше. Надявах се само Кейлъб да не е направил някоя погрешна стъпка междувременно.
Погледнах часовника си — единайсет и трийсет и шест. Четири минути до началото.
— Тя не ни чува — прошепна Бети до мен. — Дори не знае, че сме тук.
Главата ми отново започна да пулсира, докато ги наблюдавах, но този път болката беше различна, не така свирепа. Не можех да съм съвсем сигурна, но предполагах, че причината е в това, че сме дошли тук нарочно. Сега ние бяхме преследвачите.