Единайсет и трийсет и осем.
Сега двамата бяха само на сантиметри от ръба.
Дъхът ми спря, когато Зара се обърна и погледна към пътеката. Отблясъците на сребърната светлина откъм водата не стигаха до храстите край пътеката, където стояхме скрити… но сякаш очите й срещнаха моите.
— Всичко е наред, Зара.
Приклекнах зад шубрака, докато Бети пристъпваше напред към ръба на скалата.
Зара погледна Кейлъб, после се обърна назад.
— Бабо? Ти какво…? Мислех, че си…
— Твърде слаба, за да ходя ли? — Тънката бяла рокля на Бети се уви около глезените й, докато напредваше към ръба на скалата. — Наистина беше така.
Зара отстъпи назад, когато Бети я наближи.
— Ти го обичаш, нали?
Зара спря. Зад нея Кейлъб стоеше неподвижно и ги наблюдаваше.
Проверих отново колко е часът. Единайсет и трийсет и девет.
— Той също те обича.
Обърнах рязко глава, когато Бети погледна към Кейлъб.
— Нали така, Кейлъб? Способен си да направиш всичко заради Зара, нали?
Очите му се стрелнаха към пътеката. Дали можеше да ме види? Дали нямаше нужда от помощта ми? Или просто се притесняваше да не се разстроя, когато каже онова, което Бети искаше от него.
— Аз… — Гласът му постепенно заглъхна, когато пристъпи по-близо към Зара. — Знаете, че аз…
Сърцето ми се качи в гърлото. Той не можеше да го направи. Не беше способен да каже тези думи на никой друг освен на Джъстин.
— Това няма значение — побърза да каже Бети, когато Зара вдигна очи към Кейлъб и болката потуши светлината в тях. — Въпреки това ти можеш да го обичаш. И не е нужно да му причиняваш болка.
Зара сякаш се канеше да възрази, но после замълча.
— Не си длъжна да водиш живота на Рейна. — Сега Бети стоеше само на няколко сантиметра от нея. — Можеш да продължиш да обичаш, без да причиняваш болка на когото и да било.
— Съжалявам, бабо — каза Зара с треперещ глас. — Обичам те… и съжалявам.
Притаих дъх, когато Бети ги доближи, и се втурнах напред в мига, в който осъзнах какво ще се случи.
Но вече беше твърде късно. Бети се хвърли към Зара, когато тя направи опит да стигне до Кейлъб… и Зара изчезна зад ръба на скалата, повличайки баба си със себе си.
— Ванеса… — започна Кейлъб, когато стигнах до него. Цялото му тяло се тресеше, докато гледаше надолу от скалата. — Съжалявам, не можах да го направя. Исках да й го кажа, защото знаех, че това очаква от мен, но…
— Всичко е наред. — Пуснах брезентовия сак в краката си и започнах да свалям якето. — Няма за какво да съжаляваме.
— Но нали Бети трябваше да вземе капсулата, а вече е толкова късно, тогава как ще… — Той млъкна. — Какво правиш?
Вече изхлузвах пуловера през глава и събувах маратонките си. После, само по дънки и тениска, отворих сака и извадих капсулата.
— Ванеса, престани. Ти не можеш…
— Кейлъб, нали чу какво казаха Саймън и д-р Бийкман. Бомбата трябва да избухне в центъра на атмосферната активност и няма как да попадне там сама. Някой трябва да я отнесе.
— Точно така — някой със свръхестествени, нечовешки способности.
Не му отговорих. Просто преметнах презрамките на капсулата през раменете си и закопчах колана на кръста си.
— Ванеса — продължи той, пристъпвайки към мен. — Аз ще отида. Ще отнеса резервоара колкото се може по-далече, после ще го отворя. Това е единственото, което ни остава.
— Не искам да те засегна, Кейлъб, но ти не би издържал и десет секунди в това вълнение.
— А защо си мислиш, че ти ще успееш?
Погледнах го.
— Трийсет и четири минути.
Той беше готов да ми възрази, но аз продължих, преди да е успял да каже нещо.
— Преди две години прекарах под вода трийсет и четири минути и оцелях.
— Но…
— Трябва да го направя, Кейлъб. — Говорех му с внимателен, но твърд тон. — След всичко, което тя направи за мен, съм длъжна поне да опитам.
Той поклати глава, но не каза нищо повече.
— Пейдж остана в колата — казах, прегръщайки го бързо. — Много е зле и трябва да отиде в болница. Ти би ли…?
— Разбира се. — Той ме притисна към себе си, преди да ме остави. — Моля те, пази се.
Проследих с поглед как се отдалечава, после приближих към ръба на скалата. Светлината беше така ослепителна, че не можех да видя какво има долу.
„Не ти ли се струва, че Сайтън изглежда различно това лято? Някак по-зрял? По-сладък?“