Когато облак солени пръски, дошъл от водата на петдесет стъпки под мен, докосна лицето ми, затворих очи и видях Джъстин. Не просто си представих, че в този момент тя е тук и ми нашепва окуражителни думи. Вече не си въобразявах нищо. Сега наистина я видях, каквато я помнех — как строи в леглото крепост от възглавници и плюшени играчки около мен, когато бяхме малки; как двете пием яйчен пунш, скрити под юргана на стълбищната площадка вкъщи; на риболов в червената ни лодка; как скачаме от скалата. Видях усмивката й, нейните сини очи. Просто я видях — моята Джъстин — такава, каквато винаги е била.
Усещах се удивително спокойна, сякаш през последните две години съм вървяла единствено към този момент. Поех си дълбоко въздух и… скочих.
Врязох се във водата. Вълните ме заблъскаха от всички страни, а подводните течения минаваха шумно покрай ушите ми като мотрисите на метрото. Светлината под и над мен беше еднакво ярка и не ми позволяваше да се ориентирам накъде да поема. Размахах ръце и крака във водата и спрях да се движа, едва когато осъзнах, че задържам дъха си и дробовете ми заплашват да експлодират.
Подводните течения се завихриха около мен, теглейки ме в различни посоки. За минута не бях преплувала и няколко крачки, а дробовете ми бяха на път да откажат.
Време беше.
Напрежението в гърдите ми стигна до гърлото. Кислородът изпълни устата ми и оказа натиск върху стиснатите ми устни, докато те не поддадоха, и аз изпуснах малка глътка въздух. Водата нахлу в носа ми и накара лицето ми да пламне. Гърлото ми инстинктивно се сви, опитвайки се да задържи въздуха в дробовете ми.
Гледах как повърхността на водата остава все по-високо над мен. Мислех за мама, за Големия бащица, за Джъстин. Мислех за Кейлъб и Пейдж. Мислех за Бети, Рейна и Зара. Мислех за Саймън и се надявах той да продължава да вярва, че каквото и да е изпитвал към мен, то е било истинско, и ще го запази в сърцето си, каквото и да става.
После отпуснах устни. Водата нахлу в устата ми и тялото ми се разтърси от нейния напор. Опрях ръце в гърдите си, които сякаш изгаряха отвътре, и се помолих смъртта да дойде по-бързо, а мракът — или светлината — да спре болката и да отмие всичко. Защото това беше повече, отколкото бих могла да понеса. И продължаваше твърде дълго. Единственото ми желание беше да се свърши — всичко това най-после да свърши.
И накрая се случи. Дробовете ми се отпуснаха. Температурата вътре в тялото ми стана по-ниска дори от тази навън. А болката изчезна.
Отворих очи и погледнах надолу. Гърдите ми продължаваха да се надигат и спускат. Под дланите все още усещах биещото си сърце.
Още бях жива… и също както преди две години продължавах да дишам дори под водата.
Погледнах часовника. Единайсет и петдесет.
Гмурнах се още по-надълбоко, далеч от повърхността. Теченията все още ме дърпаха, но сега ръцете и краката ми лесно пореха водата. Мускулите ми укрепнаха, а тялото ми възвърна силите си. Единственото, което превръщаше плуването в по-голямо предизвикателство от разходка в парка, беше светлината. Тя ме обгръщаше отвсякъде и ставаше все по-ярка, колкото по-надълбоко се спусках. Но щом затворих очи, тя спря да ме смущава.
Вече бях започнала да се притеснявам, че няма да разбера дали съм стигнала дъното, когато краката ми удариха в пясъка… а водата около мен започна да се променя. Тя сякаш изведнъж изтъня и взе лека-полека да се оттегля… докато не застина неподвижна. Аз също престанах да се движа и тялото ми се отпусна. Чувствах се така, сякаш се нося по гладката повърхност на езерото Кантака. Опитах се да отворя очи, за да видя защо става така, но веднага след това ги затворих и се завъртях назад.
Бях стигнала нещо като преграда. Изпод мен струеше бяло сияние, съсредоточено около нещо, което приличаше на дълга дебела стена. Да гледам натам беше все едно да се взирам право в слънцето с незащитени очи.
Продължавайки да стискам очи, аз вдишах дълбоко и протегнах ръце към светлината. Прогледнах едва когато пръстите ми опряха стената — все едно хванах светкавица с голи ръце. Попилата в мен енергия беше едновременно зареждаща и парализираща, не бях способна да направя нищо, освен да наблюдавам безсилно как светлината ме изпълва отвътре.
Не би трябвало да се плаша от това. Не би трябвало да й се съпротивлявам, нито да правя усилие да се изтръгна и да се върна назад. И сигурно нямаше да го направя, ако не беше Саймън. Той бе навсякъде около мен. Надвесваше се заедно с мен от ръба на скалата. Гребеше насреща ми. Стоеше на брега, чакайки ме да се спусна по хлъзгавите камъни. Държеше ме в прегръдките си на пода в кухнята.