Галеше ме, целуваше ме, докосваше ме. Чувствах всяко негово докосване, сякаш в този миг е до мен и беше прекрасно — толкова хубаво, сякаш се случваше наистина. Тогава си помислих, че ако това е то — ако краят е да попаднеш в светлината между двата свята — тогава всичко е наред. И аз ще бъда добре.
Но в същия миг светлината избледня. Водата все още беше осветена, но сиянието изгуби своята яркост, така че вече можех да видя какво има около мен. Откъснах се от стената и заплувах към пясъчното дъно, където десетина блещукащи фигури се събираха в кръг. Отвсякъде ги обграждаха високи скали, затова побързах да сменя посоката и да се скрия зад една от тях.
Когато се уверих, че не могат да ме видят, посегнах към гърба, за да сваля капсулата. Щом водата стигнеше нула градуса, Саймън щеше да натисне бутона от своята позиция на „Барбара Анн“ и това щеше да накара капсулата да завибрира. Засега тя не помръдваше, но аз исках да погледна закрепения към нея термометър, за да разбера дали скоро водата ще достигне точката на замръзване. Знаехме какъв беше техният план и нашият трябваше да съвпадне по време.
Замръзнах, когато ръката ми премина свободно през водата отзад. Капсулата не беше там. Трябва да е паднала — или е била засмукана — когато минах през светлинната бариера.
Опитвайки се да не изпадам в паника, погледнах часовника. Единайсет и четирийсет и четири. Разполагах с шест минути, за да открия и активирам капсулата и да преплувам обратно повече от километър и половина до повърхността.
Огледах дъното, забелязвайки как Бети и Зара застават в кръга, сякаш имат намерение да участват във всичко докрай. Сирените, изглежда, бяха в очакване. Блестящите им очи се вдигаха постоянно нагоре към стената от светлина.
Мъжете. Те очакваха своите нови жертви.
Откъм кръга се разнесе висок пронизителен тон. Отначало беше по-нисък, но постепенно се усили, сякаш някой беше завъртял копчето на звука докрай. Сърцето ми подскочи, когато се появи една самотна сирена. Не успях да видя лицето й, но я разпознах веднага.
Рейна. Макар устата й да беше затворена, тя издаваше постоянния висок звук, който накара останалите сирени да сведат очи, а водата — да се развълнува около тях.
Сирените запяха със затворена уста, а меките звуци се смесиха помежду си, образувайки приятно успокояващо съзвучие.
Погледнах часовника. Единайсет и петдесет и шест.
Почаках, докато всички погледи се събраха в центъра на кръга, после се стрелнах към съседната скала. Очите ми заоглеждаха скалистите кули, следейки за самотен сребрист отблясък, идващ от някоя тъмна пукнатина или процеп.
Нищо. Единствената светлина идваше откъм стената, която плуваше над кръга от сирени, и от самия него.
„Тук, Неса…“
Очите ми се ококориха, като чух гласа на Джъстин.
„Погледни нагоре…“
Но те също я чуха — престанаха да пеят, щом тя проговори.
Изскочих иззад прикритието се. Капсулата тъкмо преминаваше през стената и Рейна вече плуваше към нея, за да я пресрещне. Заритах с крака, загребах водата с ръце и заплувах напред, колкото ми държат силите. Една сирена ме забелязаха и нададе пронизителен предупредителен звук, с който разсече главата ми като с брадва. Болката беше милион пъти по-силна от тази, която ми причиняваше присъствието на Зара. Краката ми се вдървиха незабавно и трябваше да спра да греба, за да стисна главата си с ръце. Опитах да се оттласна с крака, но сигналът за тревога се засили, а болката стана непоносима, щом всички сирени се присъединиха. Когато безжизненото ми тяло се отпусна във водата и започна да потъва надолу, успях единствено да вдигна очи и да видя как Рейна наближава капсулата в мига, когато стената от светлина започна да се променя.
Те наближаваха. Идваха към мен, а аз дори не можех да помръдна.
Звукът се разрасна. Пропадах към кръга с главата надолу, давайки си смътно сметка, че светлината помръква. Когато тялото ми меко се отпусна на пясъка, наоколо вече беше непрогледен мрак.
Светлината беше угаснала и чудовищата нападаха.
Опитвах се да се надигна, когато нещо рязко издърпа ръката ми. Някаква сила ме вдигна от дъното и ме понесе спираловидно нагоре. Движехме се толкова бързо, с толкова голяма скорост, че загубих представа кое е нагоре и кое — надолу.
Не се опитах да се съпротивлявам или отскубна. Това сега нямаше никакво значение. Единственото, на което се надявах, беше Джъстин да ми проговори, да ми помогне.