Виеше ми се свят и краката ми все още бяха безжизнени. Сирените бяха престанали да надават сигнала за тревога и сега пееха. Над кръга се надигна нежно зарево, когато очите им засветиха като нощни светлини. Това бе достатъчно, за да видя, че се намирам на една от скалите високо над техния кръг и че откъм повърхността се спускат още сирени, предвождащи объркани, но щастливи мъже по шорти и тениски.
Мъжете се намираха на повече от километър и половина под повърхността, но не бяха мъртви — поне още не.
Водата около мен внезапно се разбунтува. Ръцете ми се вдигнаха нагоре и някаква тежест мина покрай тях, преди да легне върху раменете и гърба ми.
Опитах да различа лицето на сирената пред мен, но за разлика от останалите, нейните сребърни очи бяха мътни. Не можех да разбера нищо, преди една друга сирена да се втурне към нас. Нейните очи прорязваха водата като светлината на фар, чийто лъч сече нощното небе.
Очите ми се ококориха, когато светлината откъм наближаващата сирена стана по-ярка. Беше Зара. Сега изглеждаше различно — бе тъжна, вместо да е гневна, изплашена, вместо да е зла и заплашителна — но въпреки това беше тя.
Докато вдигна очи, тя беше изчезнала. Най-напред заплува към сирената, която ме беше измъкнала, а после — обратно към кръга. Сиянието наоколо помръкна, когато и втората сирена се стрелна след нея.
Посегнах с две ръце, щом гърбът ми завибрира.
Капсулата. Зара ми беше донесла вледеняващата бомба. Бийкман беше казал, че контролният панел отстрани ще забръмчи, когато водата изстине достатъчно, за да може Саймън да предизвика детонацията.
Погледнах надолу към кръга от сирени и ги видях да се носят като омагьосани към мъжете. Сърцето ми замря, когато мъжете прегърнаха жените, които ги бяха завлекли под водата.
Капсулата отново извибрира. Затворих очи, представих си Саймън, който чакаше някъде на повърхността… и се оттласнах от скалата.
Гледах да се държа високо над кръга от сирени, докато се насочвам към центъра му. Посегнах назад, когато се озовах над мъжете. Заопипвах с пръсти, докато открих бутона, който щеше да освободи капсулата от гърба ми. Усмивките на мъжете ставаха все по-широки, докато сирените пееха за тях, и аз си представих безжизнените им ухилени лица на следващия ден — също като на удавниците, но по съвсем различна причина.
„Пей, Ванеса…“
Дръпнах се назад, сякаш нещо ме прониза. Погледнах надолу и видях как всяка сирена се беше вкопчила в някой от мъжете… всяка, с изключение на една.
„Трябва да пееш…“
Бети. Изглежда, никой друг не я чуваше, нито пък забелязваше как ме наблюдава, докато плувам над тях, но аз чувах съвсем ясно гласа й в главата си.
Какво искаше да каже с това да пея? Как? Защо? И с какво щеше да ми помогне това, освен да привлече нежелано внимание?
„Все още има шанс да ги спасиш…“
После го чух. Мек, игрив звук, който набъбна и се пръсна на милиони малки звучи. Някои бяха високи, други меки и приглушени. Някои остри, други — ниски. Те се блъскаха в скалите, рикошираха от пясъчното дъно и попиваха във всичко под повърхността на водата. Звучаха така, сякаш идваха от различни източници, произведени от цял симфоничен оркестър сирени… но всъщност пееше една-единствена сирена.
Аз.
И когато освободените от магията мъже погледнаха нагоре, а сирените заприиждаха на рояк към мен, аз освободих бутона, който щеше да скове в лед Уинтър Харбър за първи път в историята му.
Сребърната светлина заструи нагоре. Оттласнах се с крака, за да избегна светлия лъч, после заплувах към повърхността. Капсулата потъна някъде под мен, но аз не се обърнах, за да видя къде ще падне. Не погледнах назад, за да разбера и дали сирените все още ме преследват.
По-късно, когато ни извадеха от водата и вече се възстановявахме в болницата, щях да се опитам да опиша на Саймън какво е усещането. Щях да му разкажа как пеенето набира сила, преди да замре; как ледът се разпространява като пожар; как чувах звука на кристализиращата вода. Щях да му кажа как плувах колкото ми държат силите, докато ледът не стигна краката ми и вече не можех да ги движа.
Но тогава, когато капсулата експлодира и сребрист леден облак се понесе към нас, си давах сметка само за едно — аз се усмихвах.
Уинтър Харбър замръзваше в средата на юли… но аз се усмихвах.