— Може и да е на седемнайсет, но е още дете — заяви мама, сякаш доволна, че не тя е повдигнала този важен въпрос. — Ванеса, скъпа, ти никъде не си ходила сама. А най-отдалеченото място, до което си шофирала, е мола във Фрамингъм.
Втурнах се нагоре по стълбището и спрях на стъпало под нея.
— Скоро ще се върна. Обещавам.
Когато ме притисна плътно до себе си, почувствах вина. И тревога. И тъга, страх и объркване. Част от мен искаше да се втурна обратно вкъщи, да скоча в леглото и да спя, докато мине достатъчно време, за да преодолея всичко. Даже мога да си представя, че това е бил поредният кошмар, заради който съм се страхувала да угася лампата.
— Колата е заредена — обади се татко, преди да съм размислила. — Лостът на чистачките е отдясно на волана, за фаровете — отляво. Колата е стара, но ще те закара, докъдето поискаш.
— Страхотен си, Голям бащица. — Спуснах се бавно по стълбите и влязох в колата.
— Чао, дечко. — Той затвори вратата след мен и надникна през отворения прозорец. — И още нещо: Като всяка старица, макар и в добро здраве, и тя се изморява от време на време — особено по нанагорнище. Ако вземе да се предава, отпусни педала на газта. Подкараш ли я с пълна пара, най-вероятно ще тръгне назад.
— Е, това звучи успокоително.
Гледах как татко се обръща към мама, която сега стоеше до него. Обгърна я с ръка през кръста и я целуна по връхчето на носа.
— Взе ли си мобилния телефон? — попита тя. — А карта на пътя?
Вдигнах високо мобилния си телефон и й показах разпечатките на няколко карти от „Гугъл мапс“ на предната седалка до мен.
— Освен това имам пълен резервоар и твоите „Виза“, „Мобайл“ и „Трипъл Ей“ карти. Нося ключ от къщата и инструкции как да пусна водата и електричеството.
— Моля те, обади се, когато пристигнеш — извика мама, докато палех колата. — Пък може да звъннеш и докато пътуваш, ако се измориш или по радиото няма хубава музика…
— Ще се обадя и докато пътувам, и когато пристигна.
Мама отвори уста да даде още нареждания, но после се отказа и сложи ръка върху устните си.
Забележката й, че досега не съм ходила никъде сама и най-дългото ми шофиране е било на трийсет километра от дома, допълнително ме изнерви. Нямах представа как бих се почувствала да шофирам по магистрала 95 без мама, татко и Джъстин. Нито как ще премина покрай надписа „Добре дошли в Уинтър Харбър“ на влизане в града, оформен като платноходка; или покрай сладкарницата на Еди веднага след него, без да спра за една вафлена фунийка със сладолед. Нито как ще стигна до къщата ни край езерото, заключена и с пуснати кепенци на прозорците след внезапното ни заминаване само преди няколко дни.
Когато запалих колата и бавно се отдалечих от родителите си, лишавайки ги и от втората от двете им дъщери в рамките само на две седмици, бях уверена само в едно нещо: Че ако изобщо бе възможно да загърбя някога страховете си и да узрея, то времето да го направя, бе точно сега.
Шест часа и четири телефонни обаждания у нас по-късно аз седях във волвото пред къщата ни край езерото.
Досега всяко лято по това време тя беше изпълнена с шум и живот. Сега изглеждаше необичайно запусната и изоставена. Предната врата беше заключена, прозорците — затворени, с дръпнати пердета и спуснати транспаранти. Керамичните саксии по предното стълбище, където обикновено цъфтяха здравецът и мушкатото на мама, сега бяха пълни с бурени. Любимото знаме на татко — онова с двата гмуркача на него, с което официално отбелязвахме настъпването на лятото — сега лежеше на някой рафт в гаража.
И все пак, въпреки тъжната гледка пред мен, аз все още я виждах. Как отваря със замах вратата на колата и хуква по пътеката към къщата. Как тича от единия край на верандата до другия, надничайки през прозорците. И как най-накрая спира и се надвесва над перилата от страната на къщата на семейство Кармайкъл. Пурпурната лятна рокля плющи около глезените й на вятъра, а дългата тъмна коса пада през едното рамо, прикривайки лицето й и усмивката, която, сигурна съм, го озарява.
Тогава хвърлих поглед към съседския двор, за да видя Кейлъб, който я очаква. Не го забелязах, но знаех, че е някъде там. Вероятно се беше свил зад някой храст — скрит, както Джъстин би искала — от часове, само и само да я зърне. Помислих си, че това усещане трябва да е много хубаво — увереността, че някой те очаква.
Точно сега обаче аз не можех да разчитам някой да ме чака.