Отвърнах поглед, изух маратонките и чорапите си, навих крачолите на дънките и седнах. На слънце беше топло; изкуших се да топна крака в студената вода, но вместо това ги притиснах плътно към гърдите си. От две години насам, колкото пъти Джъстин ме уверяваше, че малките рибки в езерото Кантака се страхуват повече от мен, отколкото аз от тях, аз неизменно отговарях, че не рибките ме притесняват. А какво наистина ме притесняваше, си остана моя тайна.
— Ванеса?
„Той изглежда различно тази година, не мислиш ли?“
Вдигнах очи. Саймън седеше в лодката си на няколко крачки от мен и приближаваше бавно, стиснал греблата. Усмихнах се, едновременно изненадана и облекчена да го видя. Той също изглеждаше изненадан, но не отговори на усмивката ми. След секунда вдигна веслата и продължи да гребе.
Искаше ми се да го поздравя, да го попитам как е. Дори да не успеех, щеше ми се да кажа нещо, което да разчупи леда, може би да го подкача за тетрадките, за стъклените блюда „петри“ и пластмасовите вани, пръснати по дъното на лодката. Нашата лодка с Джъстин беше обикновено отрупана с пластмасови кутии с нарязан пъпеш и броеве на „Пийпъл“10 и „Ю Ес Уийкли“11. Тази на Саймън приличаше на плуваща лаборатория.
Когато лодката му опря кея, той взе въжето и го завърза за една от металните й халки. После събра тетрадките, стъклените блюда и пластмасовите вани и ги сложи в раницата си. По всичко личеше, че печели време. Сякаш няколко секунди допълнително щяха да са достатъчни, за да намери точните думи.
Сърцето ми заби по-бързо, когато прекрачи от лодката на кея. Той продължи да избягва погледа ми, докато триеше мокрите си ръце в крачолите на късите си панталони, после приклекна до мен.
— Моля те, не ме мрази — проговори след минута.
— Да те мразя ли?
— Исках да дойда — продължи, все още впил поглед във водата под нас. — Не мога да ти опиша колко ми се искаше да бъда там заради… семейството ти. Просто не знаех дали трябва да го направя. Дали е редно такова нещо.
Говореше за погребението. Бях изненадана, когато не видях семейство Кармайкъл на гробищата. Родителите ни често вечеряха заедно и тъй като Кармайкъл живееха целогодишно в Уинтър Харбър, наглеждаха къщата ни и редовно се обаждаха на нашите през зимата. Не попитах мама и татко защо не са дошли — предполагах, че тази тема е болезнена заради присъствието на Кейлъб през онази нощ.
— Няма нищо — казах, трогната от неговата загриженост. — Благодаря ти все пак.
Той присви очи и устните му трепнаха, сякаш имаше да ми каже още нещо.
— Мислех, че си приключил с учебните занимания. — Той ме погледна, после обърна очи към претъпканата си раница, към която сочех. — Това да не е някакъв летен проект, с който искаш да спечелиш допълнителни точки през новата учебна година? — Опитвах се да звуча ведро.
— Нещо такова. — Той направи усилие да се усмихне. — Помагам на един от моите преподаватели в проучванията му за промените в климата. Времето напоследък е доста странно, затова го наблюдавам и си водя записки.
Кимнах и зачаках допълнителни разяснения. Саймън беше способен да говори с часове за облачните формирования, приливните басейни и местните растителни видове и обикновено го правеше, без да чака покана. Но сега замълча и след като почаках известно време, притиснах още по-плътно колене към гърдите си, загледана в езерото. Надолу по брега щастливи летовници плуваха, гребяха и се носеха по повърхността с помощта на вътрешни автомобилни гуми. Тялото ми копнееше да се присъедини към тях, докато умът ми се съпротивляваше с всичка сила на това желание. Преди две години бих се поддала на физическия порив да скоча от кея и да се гмурна под вода. Сега само се надявах това желание да не трае много дълго.
— Търсих Кейлъб — казах.
Саймън отвърна очи, загледан в група дечурлига, които скачаха от саловете в средата на езерото.
— Бил е с нея онази нощ и затова искам да поговорим. Трябва да разбера защо го е направила.
— Ванеса… Кейлъб не е тук.
Стомахът ми се сви.
— Прибра се у нас след разпита в полицията само колкото да грабне някакви дрехи и малко храна и замина.