— Къде отиде?
— Не знаем. Нищо не каза… И оттогава не се е обаждал.
Проследих погледа му по посока на децата. Заливаха се от смях, докато се пръскаха и потапяха едно друго. Зачудих се дали Саймън не си мисли същото като мен: че само преди година това можеше да сме ние.
— Кога ще се върне? — попитах.
Той срещна погледа ми, но нищо не каза. Само ме гледаше, сякаш съжалява за нещо, сякаш единственото, което може да направи, е да държи ръцете си плътно до тялото, вместо да ги протегне и да ме притисне към себе си.
Глава 4
— Бащо, къщата край езерото е населена с духове.
На четиристотин и осемдесет километра от мен, в къщата ни от червеникавокафяв камък, татко отпи от кафето си.
— Не съм мигнала цяла нощ. Даже не успях да дремна поне за малко, което отчасти би променило положението.
— Преуморена си от пътуването. Но рано или късно тялото ти ще се изтощи и ще се предаде.
— Малко е вероятно. — Още по-плътно увих дебелото вълнено одеяло около раменете си. — Не и докато Каспър, Бийтълджус12 и техните палави приятели са тук и карат подовете да скърцат, а таваните да пукат по цели нощи.
Замълчах, давайки си внезапно сметка колко абсурден е този разговор. Ако в къщата край езерото наистина имаше призраци, то те определено не бяха герои от анимационни филми.
— Е, вече е сутрин — каза най-накрая татко. — Значи си оцеляла тази нощ.
— Така е — отговорих. — И съм добре. Нищо, че в торбите под очите ми могат да се поберат продукти за няколко седмици, чувствам се страхотно.
— Страхотно, а?
Кимнах и проследих с поглед каращите водни ски по езерото долу.
— Е, може и да не е точно страхотно, но съм добре. Определено и категорично съм добре.
— Нали знаеш, че може да се върнеш у дома по всяко време. Двамата с майка ти ще те чакаме.
Погледнах надолу към увитите си в одеяло крака.
— Как е тя?
— Познаваш майка си, дечко. Не се дава.
— И работи като машина, нали?
— Като неизчерпаем източник на енергия. — Той замълча. — Ще се обадиш ли по-късно?
— Обещавам.
Когато и двамата затворихме, аз известно време наблюдавах как щастливите летовници си играят във водата, докато стомахът ми не започна да курка, напомняйки, че не съм хапнала почти нищо през последните два дни. Влязох обратно в къщата, пуснах телевизора в дневната и радиото в кухнята и отидох да взема душ.
Докато вървях забързано по автомобилната алея десет минути по-късно, хвърлих един поглед към съседската врата. Саймън беше излязъл вчера вечерта и се беше прибрал по някое време късно през нощта, но сега неговото субару пак го нямаше пред къщата. Каза ми, че родителите му са толкова разстроени от случилото се, че заминали за известно време при техни приятели във Върмонт и тъй като не долових през прозореца да долитат обичайни утринни шумове, реших, че още са там.
Коремът ми къркореше през целия път до града. В опитите си да задоволи вкусовете на летовниците от големите градове, свикнали да ядат набързо, но качествена храна, Уинтър Харбър предлагаше разнообразие от удобни заведения за закуска, където можеш да седнеш, или да си вземеш храна за вкъщи. За щастие големите вериги като „Старбъкс“ и „Макдоналдс“ все още не бяха открили пътя към това забравено от бога градче, но няколко местни кафенета щяха да са им сериозен конкурент, ако все пак стигнеха до тези места. Тук човек можеше да получи кафе и понички в „Джава Шак“, плодов сок и няколко вида капучино в „Скуийзд“ и сандвич с яйце в „Харбър Хоумфрайз“. При това всичко по поръчка и приготвено за минути, така че за нула време отново да си на брега на езерото или по туристическите пътеки.
Жадувах за плодов сок от диня и гуава13, бъркани яйца, сирене и наденички с пухкаво хлебче. Винаги това си поръчвах, когато мама и татко слизаха до града за закуска. Днес обаче не ми се искаше просто да си взема поръчката и да се прибера у дома, пък и гледах да избегна срещите с нашите семейни приятели, каквито имахме много тук. Затова подкарах колата по „Мейн стрийт“, отминавайки уютните и приканващи кафенета и продължих, докато павираният път не свърши с голям паркинг, покрит с чакъл.
Паркингът се намираше точно до „Рибената чорба на Бети“ — популярно сред туристите заведение в Уинтър Харбър, което можеше да ми даде всичко, от което имах нужда: храна, компания и пълна анонимност сред околните непознати. Всеки, прекарал повече от едно лято в Уинтър Харбър, обикновено избягваше ресторанта на Бети заради шумните тълпи новопристигнали летовници. Затова шансът да срещна семейни познати беше нищожен и ако хората говореха за Джъстин, поне нямаше да говорят на мен.