Намалих скоростта няколко метра преди да вляза в паркинга. Едно момче приблизително на моята възраст с къси панталони в цвят каки и бяла блуза скочи от люлеещия се стол.
— Добро утро! — Усмихна се и пристъпи към предната врата откъм мястото на шофьора. — Име?
— Ванеса — отговорих, докато той търсеше името ми в списъка, — но нямам резервация.
— Много лошо. Тази сутрин е препълнено.
Погледнах през предното стъкло на колата към двуетажната сива къща с голям надпис отгоре и силует на русалка, плуваща над централния вход. Отвън не беше нищо особено, но през широките прозорци можех да видя, че вътре гъмжи от хора.
— Дошла си заради „Морската вещица“ ли?
„Бау!“
Примигнах, за да пропъдя образа на Джъстин с бляскава черна коса и искрящи сини очи.
— Извинявай… морската какво?
— Вещица. — Той кимна многозначително. — Бъркани яйца, месо от омар и сос „Холандез“, увити в палачинка, поръсена с канела. Специалитетът на „Рибената чорба на Бети“ и гарантиран лек срещу махмурлук.
По всичко личеше, че за това момче „Морската вещица“ бе онова, което са плодовият сок от диня и гуава и сандвичът с яйце за мен, затова направих всичко по силите си да прикрия обзелото ме отвращение.
— Прав си — кимнах в отговор, после протегнах врат през страничния прозорец на колата и снижих глас: — Толкова ли е очевидно?
— Съжалявам, но наистина е така. Страхотна нощ, а?
— Представа нямаш.
Той се огледа наоколо заговорнически.
— Изчакай минутка, става ли?
Наблюдавах го как се отдалечава и говори с някого по своето уоки-токи. Можех да си намеря и друго място, където да закуся, но сега към желанието ми да се скрия сред тълпата в „Рибената чорба на Бети“ се добави и любопитството за какво е целият този шум около един специалитет. На всичкото отгоре имах чувството, че стомахът ми всеки момент ще започне да ми дъвче ребрата, ако не го напълня бързо с нещо.
— Добри новини — обяви момчето, притичвайки обратно към мен. Приклекна, сложи ръце на бедрата си и ме погледна през отворения прозорец. — Приятелят ми Луис е главен готвач тук. Каза, че ще те настани в стаята за персонала и ще ти приготви каквото поискаш.
— Наистина? — Усмихнах се в отговор. — Благодаря. Много мило от твоя страна.
— Няма проблем. Можеш да ми имаш доверие, знам какво ти е.
Трябваше ми секунда да си спомня, че се опитвам да залича последиците от бурна нощ.
— Завий отзад, покрай контейнерите за боклук. Ще видиш колите на персонала пред входа.
— Страхотно. — Настаних се удобно на седалката и дадох на първа.
— Между другото името ми е Гарет — побърза да добави той. — Обади се, когато искаш да направиш резервация. Може пак да те посрещна.
Изчаках да завия и да се скрия от погледа му, после зяпнах недоумяващо. Няма съмнение, че това момче флиртуваше с мен и тази мисъл ме накара да се почувствам щастлива, както не се бях чувствала дни наред. Защото в неговите очи явно изглеждах толкова зле, че имах нужда от „Морската вещица“ срещу махмурлук, но пък и не чак толкова зле, че да не поиска да ме види отново.
Но онова, което ме направи истински щастлива, беше друго — флиртуваше с мен, без да изглежда натъжен или притеснен. Нито ми изказваше съболезнования, нито ме питаше как съм — значи нямаше и най-малка представа коя съм всъщност. А това означаваше, че съм точно там, където трябва да бъда.
Паркирах колата и се отправих към служебния вход.
— Мога ли да ви помогна?
Тъкмо започвах да изкачвам циментовото стълбище, но се обърнах по посока на гласа зад гърба ми.
— Май сте се загубили.
Тъкмо отворих уста, за да обясня положението на момичето с униформена черна престилка, което се задаваше иззад контейнерите със смет, когато режещ звук проряза главата ми. Премина от носа чак до вързаната на тила ми конска опашка и рикошира обратно. Колкото повече наближаваше момичето, толкова по-силен ставаше този звук, докато накрая не усещах главата си като малка камбана, ударена с много голям чук.
— Не съм се загубила — едва успях да отговоря, притискайки слепоочията си с пръсти. — Просто съм гладна. Гарет каза, че неговият приятел може да ми помогне.
— А, ето я сладураната с конската опашка — обади се някой зад гърба ми.