— Много съжалявам, Ванеса — провикна се тя от площадката, — но съм на крачка да ме разжалват и да ме пратят да беля портокали в „Скуийзд“, затова трябва да се върна в кухнята. Да ти е сладка първата закуска при Бети! Ще се опитам да дойда при теб, преди да си приключила.
Тя ми хвърли бегла усмивка и аз забелязах, че очите й притежават най-необикновения нюанс на светлосиньото — по време на разговора ни просветваха като полирано сребро.
Докато тя трополеше по стълбите надолу, аз се загледах в оживеното пристанище. Няколко рибари, които се прехранваха със спечеленото от улова, замятаха с въдици от задната част на лодките си, а половин дузина яхти се люлееха в най-отдалечения му край. Яхтите бяха толкова големи, че техните собственици сигурно постоянно плаваха от пристанище на пристанище и от курорт на курорт и слизаха на брега единствено когато имаха нужда да се разтъпчат или да си набавят салфетки и тоалетна хартия.
Тази мисъл внезапно ми напомни за Кейлъб. Къде ли е той сега? Защо му е да се крие или да бяга? Как е възможно никой да не знае къде е отишъл? Колко ли ще издържи така — без помощ отникъде?
Не можех да проумея как така родителите му не са го обявили за национално издирване досега, но след като те не са го направили, тогава ще го сторя аз. Длъжна съм да го направя. Не само защото той е единственият човек, който знае отговорите на важни за мен въпроси, но и защото Джъстин не би позволила да се скита сам, нещастен и изоставен.
Но преди всичко… закуската.
— Ето къде си била, скъпа. — Беше Луис, изникнал на терасата с плато, отрупано с чинии и чаши. — Препечени филийки със сладко от три вида горски плодове, овесени ядки с мед, яйца по флорентински, еклери с кленов сироп, препечен бекон и диня.
Следвах показалеца му с поглед, докато сочеше всяко назовано блюдо.
— Нямам думи!
— Просто се наслади на закуската. — Той измъкна малка вазичка с една-единствена маргаритка в нея от вътрешния джоб на сакото си, постави я върху подноса и тръгна към вратата. — И гледай тази нощ да не се забавляваш толкова.
Въпреки че се опитвах да ям колкото се може по-бавно, за да се насладя на всяка хапка, а и да отложа тръгването си, храната се изпари още преди да съм усетила, че гладът ми утихва. Едва когато вече топях с пръст останалия по чинията кленов сироп, усетих, че не съм сама на терасата. Три момчета с черни панталони и бели тениски седяха с лице към северния край на пристанището, пиеха кафе и си приказваха.
— Слушай какво ти казвам — казваше русокосият от края, — това е също като случая с онова момиче.
Онова момиче. Можеха да говорят за кое да е момиче, но аз веднага разбрах за кого точно става дума. Почувствах го от тона му и от начина, по който каза „онова момиче“. Сякаш не беше реален човек, а някой безименен и безличен персонаж от хрониката във вечерните новини.
Джъстин.
— Невъзможно — обади се момчето в средата. — Това е съвсем друг случай.
— И защо? — намеси се третото момче. — С какво е по-различен?
— Като за начало той е бил възрастен богаташ, а тя — младо момиче и истинска красавица.
Седях втренчена в локвичката кленов сироп в чинията и усещах как лицето ми пламва. Той е бил. Тя е била.
— Второ — той се е удавил, а тя е пострадала от удар с тъп предмет по главата.
Преглътнах мъчително. „Удар с тъп предмет по главата“ беше медицинското заключение за причината за смъртта на Джъстин.
— Но най-очевидната разлика е, че той е изхвърлен на брега, след като яхтата му се е преобърнала, а тя се е хвърлила от скалата.
Едва сдържах дъха си и зачаках някое от другите две момчета да оспори казаното. „Тя не е скочила — молех се безмълвно да каже някое от тях. — Паднала е или пък някой я е бутнал. Момичета като нея не скачат от скалите без причина.“
— Е, и? — подкани го третото момче.
— И, мой човек, ти очевидно имаш нужда от още кафе. С него е станала злополука. А тя се е самоубила.
Изпуснах вилицата, която не си давах сметка, че още стискам в ръка. Тя издрънча върху порцелана.
— Съжалявам — казах, когато тримата ме изгледаха с любопитство.
— Казано накратко — продължи момчето в средата, когато тримата отново се обърнаха към пристанището, — това е съвсем различен случай.
— Не съм съгласен — настоя русият. — И двамата са загинали във водата и са изхвърлени на брега на осемстотин метра един от друг, при това са ги открили само с осем дни разлика. Това е нещо повече от съвпадение.