— Ето, видяхте ли — посрещна ни Джъстин, когато най-накрая ги настигнахме. Тя седеше на пода на отворения багажник на буса и люлееше крака, докато Саймън превързваше раната й. — Просто драскотина.
— Изобщо не е само драскотина — каза Саймън, — но поне не се налага да викаме Бърза помощ.
Кейлъб обгърна с длан врата й и я целуна по челото.
— Скъпа… Трябва да си по-внимателна.
Тя отвори уста да отговори, но се отказа, когато ръката на Кейлъб спря на бузата й. Сведе глава, докато палецът му нежно галеше кожата й и погледът й омекна.
— Знаеш, че съм готов на всичко за едно малко приключение, но с мен е свършено, ако нещо…
— Знам. — Тя плъзна ръката му по бузата си и целуна дланта й. — Съжалявам. Знам.
Наблюдавах какво става между тях с някаква смесица от облекчение и объркване. Радвах се, че тя е добре и намирах за много мило Кейлъб да е така загрижен, но все пак двамата не се бяха виждали от последното ни пътуване на север по Коледа. Въпреки това изглеждаха твърде емоционално обвързани за хора, които се срещат от дъжд на вятър.
Това ме накара да си помисля, че или си пасват страшно добре, или преживяването на границата на смъртта особено ги е сближило. Не можех да си представя какво друго може да е.
— Трябва да се промие — каза Саймън, затягайки превръзката на Джъстин. — Но и така ще можеш да стигнеш до вкъщи.
— Много ви благодаря, доктор Кармайкъл. — Джъстин се опря на ръката на Кейлъб и скочи на земята, приземявайки се на здравия си крак. — Сега ще получа ли захарен памук?
Саймън я изгледа така, че Кейлъб побърза да й помогне да заобиколи колата и я настани на задната седалка.
Помогнах на Саймън да прибере марлята и лейкопласта.
— Май тук нещо е започнало още в началото на годината, а? — подхвърлих.
Отначало той замръзна, после натика набързо съдържанието на аптечката обратно в кутията и я затвори. След това ме погледна и очите му се заковаха на лицето ми, сякаш имаше нещо да ми каже, но не беше сигурен дали трябва да го направи. Най-накрая протегна ръка и стисна рамото ми.
— На предната седалка има едно старо одеяло, ако искаш да се подсушиш.
Той затвори багажника и се отправи към мястото зад волана. Хвърлих един последен поглед към небето, което сега беше също толкова синьо, както и когато пристигнахме, после заобиколих колата и седнах на предната седалка. Вътре свалих грейката, докато Саймън седеше отпуснато на шофьорското място, а Кейлъб и Джъстин тихичко се занимаваха неизвестно с какво на задната седалка.
— И така… — казах, когато никой от тях не помръдна и не проговори в продължение на няколко минути. — Какво беше това?
Саймън ме изгледа, после впери очи през предното стъкло в пътеката. Внезапно се разсмя и изпусна продължителна, дълбока въздишка.
— Това бяха Скалите на Хиона, които ви канят отново да ги посетите.
Обърнах се и вече знаех какво ще видя, когато погледна през рамо към задната седалка.
Джъстин, сгушена под ръката на Кейлъб и опънала превързания си крак върху навито вълнено одеяло, беше широко ухилена от ухо до ухо.
— Ама че тръпка — щастливо заяви тя.
— Ама че трик.
— Трик ли? — Джъстин протегна чинията си към татко, който идваше с още едно плато пържоли на скара. — Какво ще рече това?
Татко наниза две пържоли с вилицата, после погледна през парапета на терасата към езерото Кантака.
— „Трик“ — измамно действие, което обикновено цели предотвратяването на залавяне и плен.
— Знам значението на думата, татко. Но ти наистина ли смяташ, че съм си одраскала крака, докато се катерех по скалите, за да избегна похищение? Да не би всички похитители да се плашат от вида на кръв? Пък и кой тук се занимава с отвличания? Някакви бодигардове лунатици? Изперкали събирачи на мидени черупки? Мистериозният Йети на Уинтър Харбър?
Усмихнах се над чашата си с горещ чай. Имаше един човек, който сигурно би отвлякъл Джъстин, стига да му падне подходящ случай, но съдейки по досегашните ми наблюдения, тя най-вероятно щеше да тръгне доброволно с него. Не можех да се пошегувам с това на всеослушание обаче, защото родителите ни все още мислеха Кейлъб и Саймън за същите „сладки момчета Кармайкъл“, каквито ги знаеха още от бебета. Нашите бяха наясно, че прекарваме с братята повечето си време през лятото, но и през ум не им минаваше с какво запълва това време през последните години едната половина от нашата малка компания. А Джъстин недвусмислено беше дала да се разбере, че иска нещата да си останат така.