Глава 2
Когато за първи път чух сирената, стоях на пясъка и гледах как водата пълзи към босите ми стъпала. Хапещият вятър увиваше полата около прасците ми и донасяше до мен смеха на мама, татко и Джъстин някъде откъм брега по-надолу. Тихият вой се разнесе в мига, в който пяната покри глезените ми, както ставаше почти всяка вечер от две години насам. Само дето този път не заглъхна, когато водата ме повлече навътре и ме погълна. Стана даже по-силен. Идваше по-отблизо. И беше придружен от втора сирена, после от още една, докато накрая не ги чувах съвсем ясно и не видях червените, бели и сини светлини на полицейските коли да святкат, носейки се право към океана.
— Трябва да хапнеш нещо.
Примигнах. Пулсиращите светлини бяха изчезнали и на тяхно място се появиха зелени чаши за кафе. До мен един мъж в сив костюм се беше опрял на барплота и тъпчеше в устата си каноли3.
— Хубавата храна е най-доброто лекарство — каза той.
Лекарство. Сякаш просто бях болна. Сякаш това беше обикновена халюцинация, която щеше да изчезне, щом треската ми отмине.
— Благодаря.
Опитвайки се да залича спомена за злополуката, който ме преследваше непрестанно и оживяваше във всеки мой сън, откакто ченгетата се появиха да ни съобщят, че са открили Джъстин, аз грабнах чашата за кафе и я подадох на човека край кафемашината.
Вината не беше негова. Беше един от колегите на мама. Не ме познаваше, а и никога не беше срещал Джъстин, но въпреки това се чувстваше длъжен да каже нещо, докато се наслаждаваше на италианските сладкиши заедно с останалите си колеги. А и какво друго му оставаше да каже? Че това е голяма трагедия? Че целият й живот е бил пред нея? Или пък да ме попита за мнението ми относно успехите на „Ред сокс“4 през този сезон?
— Глас въпиющи в пустиня — казах, когато се обърнах и той все още беше до мен. Да не знаеш какво да кажеш е едно нещо. Да продължаваш да се мотаеш наоколо с надеждата за още едно питие аванта вече минаваше границата.
— Моля? — облещи се той.
Протегнах чашата си към него.
— „Vox clamantis in deserto“5 — девизът на „Дартмут“. Доста е подходящ, не мислите ли?
— Ванеса, скъпа, ще ми помогнеш ли с тези кексчета? — Мама ме хвана за лакътя и ме поведе към кухнята. — Миличка, знам, че ти е трудно, но сега имаме гости. Ще съм ти много благодарна, ако се проявиш като любезна домакиня.
— Съжалявам — казах, когато спряхме до кухненския плот, отрупан с подноси със сладкиши. — Просто не знаех какво да кажа. Една част от мен иска да се барикадира в банята до края на деня, а другата…
— Хапна ли нещо? — попита тя, надвесвайки се над кифлите. — Ето, вземи си с орехов пълнеж.
Взех кифлата, без да знам какво да кажа. Мама беше плакала пет дни поред — от мига, в който полицаите потропаха на вратата на къщата ни край езерото, до момента, когато се прибрахме в града. Но оттогава очите й пресъхнаха и тя се настрои на парти вълна. На погребението не пророни нито сълза, докато хълцането на съучениците на Джъстин вдигна птиците от съседните дървета, а свещеникът се опитваше да ги надвика с молитвите си. Аз също не плаках на погребението — нито преди, нито след него — но по съвсем друга причина.
— Ще потърсиш ли баща си? — Мама вдигна един поднос от плота. — Не съм го виждала от час, а и гостите взеха да се чудят къде е.
Щеше ми се да й отговоря, че щом „гостите“ не схващат нуждата на Големия бащица от малко усамотение, тогава може би е редно да си потърсят друго забавление, но тя се завъртя на пета и изчезна зад кухненската врата, преди да успея да кажа нещо.
Хвърлих кифлата в кошчето и тръгнах обратно към шкафа с чашите за кафе, като гледах да не вдигам поглед, за да не ми се лепне още някой добронамерен душеспасител от мамините колеги. Сувенирните чаши от „Дартмут“ продължаваха да стоят на първата лавица, където мама ги подреди, още щом получи пратката от университета преди две седмици.
„Vox clamantis in deserto“. Тогава Джъстин го беше прочела на глас.
— Харесва ми как тия учебни заведения се опитват да те впечатлят с почитта си към мъртвите езици. Чудя се защо ли им е да си правят този труд. Защо просто не кажат: „Благодарим ви, че се бръкнахте за още петнайсет долара, за да се сдобиете с доказателство за вашата значимост и благосъстояние, които ви позволяват да се изтърсите с двеста хиляди долара, за да може вашето богаташко детенце да може да се напива с другите богаташки деца някъде на края на света“.
3
Канолите са типичен сицилиански сладкиш. Приличат на хрупкави палачинки с пълнеж от крем, а името им буквално означава „малка тръба“. — Бел.прев.
5
Vox clamantis in deserto (от лат.) — „Глас въпиющи в пустиня“, думи на Йоан Кръстител, когато евреите го попитали кой е (Евангелие на Йоан). — Бел.прев.