Рей Бредбъри
Сирената
Заобиколени от студените води, далече от брега, ние чакахме всяка вечер да излезе мъглата и тя излизаше. Тогава смазвахме месинговите механизми и запалвахме фара в каменната кула. Като две птици високо в сивото небе, Макдън и аз изпращахме сноп светлина, който опипом се промъкваше, за да търси самотни кораби. Първо червен, после бял, после отново червен сноп. А ако не можеха да видят светлината ни, винаги можеха да разчитат на нашия Глас: на плътния гърлен вик на Сирената, който прогърмяваше през парцаливите вълма мъгла и караше чайките да се разпилеят като изпусната колода карти, а вълните да надигнат разпенените си гребени.
— Тук се живее доста самотно, но сигурно вече си свикнал, нали? — попита ме Макдън.
— Свикнах — отговорих аз. — Слава богу, че ти се оказа приказлив.
— Е, утре е твой ред да слезеш на сушата — каза той и се усмихна. — За танци с момичетата и чаша джин.
— Кажи, Макдън, за какво си мислиш, когато останеш сам тука?
— За тайните на морето — отвърна Макдън и запали лулата си.
Беше студена наемврийска вечер и часовникът показваше седем и четвърт. Отоплението бе включено, фарът въртеше опашката си от светлина в двеста посоки, а Сирената ръмжеше високо в гърлото на кулата. В продължение на сто и шейсет километра по брега нямаше населено място. Имаше само безлюден път, който лъкатушеше през пустинната околност по посока на морето и по него рядко минаваха коли. Между пътя и нашата скала лежаха три километра студена вода. Кораби минаваха рядко.
— За тайните на морето — повтори замислено Макдън. — Знаеш ли на какво прилича океанът? На най-голямата снежинка на света. Върти се, мята се, приема хиляди форми и цветове, които никога не се повтарят. Веднъж, преди години, бях сам на фара. Една нощ всички риби от морето изплуваха тук. Нещо ги беше накарало да се изсипят в залива — плуваха или стояха на едно място и като че трепереха и гледаха втренчено как светлината на фара се сменя — червен сноп, бял сноп, червен сноп, бял сноп. Осветяваше ги, така че виждах колко особен поглед имат очите им. Тръпки полазиха по гърба ми. Рибите приличаха на огромна паунова опашка и обикаляха наоколо чак до полунощ. После съвсем безшумно си отидоха, бяха милиони, а изчезнаха до една. Започнах да си мисля, че по някакви собствени причини те бяха дошли на поклонение. Звучи странно, обаче си представих как им изглежда кулата, извисяваща се двайсет метра над водата, как светлината от нея им се струва изпратена от божество, а от кулата се носи гласът на чудовище. Тези риби никога не се завърнаха, но не ти ли минава поне за миг през ума, че те бяха обожествили фара?
Потръпнах. Погледнах необятната сива морска шир, простираща се известно докъде, неизвестно до какво.
— О, морето си е все така пълно — рече Макдън и огънчето на лулата му просветна, когато нервно си дръпна. Цял ден си личеше, че е нервен, но не ми каза причината. — При всичките ни машини и така наречени подводници, ще минат десет хиляди века, докато човек стъпи върху истинското дъно на потъналите земи, сред омагьосаните царства, и тогава ще изпита истински ужас. Помисли си само, там все още е тристахилядната година преди новата ера. Докато ние сме марширували с фанфари и сме рязали чужди глави и парчета от чужди земи, долу, на двайсет хиляди метра под морската повърхност са владенията на студа и времето, там е старо като опашката на комета.
— Да, това е един стар свят.
— Ела. Пазя нещо специално, което исках да ти покажа.
Изкачихме се по осемдесетте стъпала, без да бързаме, като си говорехме. Когато стигнахме най-горе, Макдън угаси лампите в стаята, за да не блестят по големите стъкла. От огромното око на фара се чуваше бучене и съоръжението плавно се въртеше в смазаното гнездо. Сирената ревеше продължително на всеки петнайсет секунди.
— Прилича на звяр, нали? — каза сякаш на себе си Макдън. — На голям самотен звяр, който плаче в нощта. Стои тук, на ръба пред милиарите години, и вика към Дълбините: „Аз съм тук, аз съм тук, аз съм тук.“ А Дълбините му отговарят. Да, те наистина му отговарят. Ти си при мене вече от три месеца, Джони, затова най-добре ще е да те подготвя: по това време на годината — каза Макдън, като се взираше в сумрачната мъгла — нещо идва да посети фара.
— Рибни пасажи, за каквито разказа?
— Не, нещо съвсем друго. Отлагах този разговор от страх да не си помислиш, че съм смахнат. Тази вечер обаче няма закога повече да отлагам, защото, ако съм отбелязал правилно на календара от миналата година, то ще се появи именно нощес. Няма да навлизам в подробности, ще можеш да се увериш с очите си. Само че седни. А ако утре ти се прииска да си събереш багажа, да вземеш моторницата, да идеш до пристана на носа, където си оставил колата си, и да заминеш навътре в сушата към някое градче, където да стоиш нощем на запалена лампа, нито ще те притеснявам с въпроси, нито ще те обвиня за избора ти. Това тук се случва вече от три години и сега за пръв път с мене има човек, който да ми е свидетел. Почакай и ще видиш.