Стефан Бонев
Сирене
Добре си спомням деня, в който жена ми ме изпрати за сирене. Беше събота. Съвсем бях забравил, че трябва да правим кръщене на дъщеря ни. Вече беше на годинка и няколко месеца. Никога не съм бил точен с цифрите и датите. Честно казано, изобщо не ми се висеше по опашки. Да си призная, ако беше за друго, направо бих отказал на съпругата си да обикалям магазините точно в събота. Но понеже ставаше дума за кръщавката на собствената ми дъщеря, се задоволих само с кисела усмивка и лека въздишка.
Станах, сгънах бавно и отмерено вестника, който четях, обух се, метнах палтото и излязох. Жена ми ми напомни от вратата да не се бавя много. Роднините щели да пристигнат всеки момент, а тепърва щяла да прави баницата със сирене, всепризнатия специалитет на нежната ми половинка. Само й махнах заднешком с ръка да не се тревожи и продължих.
Обикновено, когато ме изпратят за нещо в събота, първата ми работа е да мина през шкембеджийницата на ъгъла и да му ударя една вряла супа с много оцет и чесън. После се отбивах в кафенето, където заедно с Глухия, Немия и Слепия обсъждахме последните новини, прочетени във вестника, чути по радиото и видени по телевизията. Те тримата винаги имаха общо мнение, с което се съгласявах, защото иначе не ме чуваха, не ме виждаха и дори не ми отговаряха.
Но този ден и тримата не бяха намерили общ език помежду си. Скарваха се още преди да са започнали да обсъждат сериозно някоя тема. А в края вече не си спомняха за какво точно са се карали. Приех това за лоша поличба и като изразих безапелационното си несъгласие с тях, тръгнах по магазините.
Обиколих всички млекарници, бакалии и супермаркети, но никъде не можах да намеря сирене. Вече бях изгубил надежда, когато един от магазинерите, виждайки колко отчаян вид имам, ми каза поверително, че еди-къде си очаквали да докарат, макар да не било особено сигурно. Обаче все пак да съм проверял.
Магазинчето се намираше в един от крайните квартали. Не ми беше трудно да го намеря. Всички в махалата знаеха за него. Било добре заредено, продавачът не удрял много в кантара, а на всичко отгоре псувал по-рядко. Някои от хората дискретно ми намекнаха, че бил смахнат, но аз да съм си траял. Важното било, че работел бързо и го зареждат добре.
След като открих схлупената постройка на магазинчето, пристроено до кварталния трафопост, трябваше да извървя още около петстотин метра, за да стигна края на опашката. Това беше една доста дълга опашка, макар да съм виждал и къде-къде по-големи. Например миналия месец се наредих на една от километър и половина, в началото на която се говореше за хладилници и цветни телевизори, а хората в края подрънкваха с празни бутилки за олио. В последна сметка докараха захар. Така че имах опит с опашките. Не ме беше страх. Още вечерта телефонирах на жена си. Обясних й къде се намирам, за да ми носи храна. Тя се съгласи с мен, че трябва да отложим кръщенето заради създалите се обстоятелства. Направих си една груба сметка, която показа, че мога да взема сирене едва на осмото зарежадне, което ще рече-след около две седмици. После позвъних от един уличен автомат на началника си, за да ме пише в неплатен отпуск до края на месеца. Той отначало заусуква, че планът му бил закъсал. После се съгласи при условие, че ще взема някой и друг килограм сирене и за него. Какво да направя — обещах му. И друг път съм му взимал това-онова.
След няколко часа пристигна жена ми. Донесе топли дрехи, одеяло, няколко сандвича и дървеното столче за опашки. Обеща на следващия ден да ми донесе и нещо готвено. Целунах я по бузата и я изпратих до таксито, в което вече се беше настанила друга жена, донесла провизии на съпруга си.
Някъде към шестия ден, мисля — четвъртък се падаше, заредиха за първи път магазина. Няколко минути след като дойде камионът, до мен достигна слухът, че са стоварили не сирене, а дамски чорапогащи. Ако бях на ред, обезателно бих взел на жена си. Представях си как би им се зарадвала. Но количеството явно беше много малко, защото свърши след половин час. Останах само с мечтата, че ще видя жена си усмихната, с нов чорапогащник.
След няколко дни още един камион спря пред магазина. Дълго време не се говореше нищо. Отпред взеха да се смеят на висок глас, други пък се караха, чуваха се жени, които крещяха нещо ядосано. Но така и никаква информация не достигна до нас. Искрено се надявах, че е най-после сиренето, когато един младеж дойде ухилен при нас. Той каза само една дума: „Презервативи!“ Бабичката, която стоеше до мен, само попита: „Какво?“ После, когато й обясниха за какво става въпрос, тя взе да се черви като ученичка и да чумосва напосоки. Лека й пръст! Само след месец се спомина, както си седеше на дървеното столче. Годините й тежаха вече, не можа да издържи до края. Още си спомням последните й думи: „Само една бучка ми дайте! Само една бучка сирене за внучето…“ Така си умря с отворени очи. Момчето, което отскочи до вкъщи, се върна с празни ръце. От парченцето сирене в капана му за мишки нямало и следа. Много хитри са станали тези гадинки, хем ти изяждат сиренето, хем живи се разхождат, че и от отровата бягат, сподели един препатил човек от опашката. Но както често се случва, чуждото нещастие се превръща в щастие за останалите. Искам да кажа, че опашката намаля с един човек. С това и моите надежди да стигна до сиренето, ставаха по — големи.