Верен на думата си, той работеше с нея усилено, претоварваше я, докато не я научи да разпознава десетки оръжия от разстояние, да стреля уверено и точно, да борави с нож, да одира животински труп, да троши кости през ставите — и всичко това в продължение на три седмици, преди снимачният екип да отпътува за Ница.
— По-нататък ще има и още — каза й той. — Но засега си готова.
— Даяна… Здравей!
Тя погледна през рамо и видя до себе си Рубънс. Беше висок и широкоплещест. Имаше черни очи, лице с остри черти като на ястреб, подчертани още повече от тъмния му загар. Излъчваше средиземноморска хубост, характерна за гърци и испанци. Устните му бяха стегнати, решителни; въздългата коса — черна като очите му.
Ала всички тези физически подробности бяха само като глазурата на тортата. Достатъчно беше Рубънс да се появи някъде и присъствието му веднага се усещаше. Той излъчваше сила, сякаш беше нов модел подвижен ядрен реактор. И може би тъкмо затова след него неизбежно вървяха слухове, като опашка на комета.
Говореше се например, че никога не е губил битка в заседателната зала — а такива имаше много; и че не победата го блазнела, просто е бил принуждаван да срине опонентите си.
Говореше се също, че се бил развел със съпругата си — красива и талантлива жена, защото отказвала да се докосва до него на публични места.
В море от акули Рубънс беше този, който поглъщаше акулите — слава, която той старателно поддържаше. Затова хората, свикнали да превиват гръбнак, дълбоко му се възхищаваха, търсеха го, ласкаеха го и му правеха мили очи.
— Рубънс — Даяна вдигна чашата си като за поздрав и си помисли: „Това е последният човек, когото ми се щеше да видя тази вечер.“
Още когато се запознаха, тя реши, че за разлика от другите, няма да се съобразява с него.
— Може ли? — той сложи ръка на плетения стол срещу нея.
Обхвана я ужас, усети, че се разтреперва и стаена ръце в скута си. Опита да намери в себе си друго, по-силно чувство, ала не успя. Такава самота я разтърсваше, че когато вдигна поглед към мъжа пред себе си, не можеше да пропъди мисълта за другия, виждаше го как побягна в нощта с младото момиче със стегнат задник, който пружинираше, докато подтичваше без притеснение към вратата и се усмихваше. Марк.
Сълзите напираха отвътре и единствено закалката я възпря да не допусне да се покаже пълна глупачка пред Рубънс. Не й се искаше да бъде с него, ала по-добре неговата компания, отколкото да остане насаме с мислите си.
Тя се изкашля и отвърна:
— Разбира се — гласът й сякаш не беше нейният.
— Франк, тоник и водка — поръча той на навъртащия се наоколо салонен управител, докато се настаняваше на стола. — Столичная.
— Столичная. Да, господине. Госпожице Уитни, още едно бакарди?
— И още как — тя му подаде празната си чаша. — Защо не!
Мъжът кимна и я пое.
Рубънс изчака да донесат поръчките и да останат сами. Пиещите на бара бъбреха, избухваха в шумен, дрезгав смях в противовес на усърдно контролираните им движения на ръцете и главите. С една дума не се отличаваха от пияниците в кой да е бар в коя да е част от света.
— Нали не съм аз причината?
— За кое?
— За мрачното ти настроение.
Даяна отпи глътка, като се питаше накъде ли бие. В друг случай можеше да го приеме като предизвикателство, ала сега…
— Просто лош ден.
— Всичко ли е наред със снимките?
Обзе я подозрение.
— Много добре ти е известно как вървят снимките. И знаеш, че не е това. За какво намекваш?
Той разпери ръце.
— За нищо. Като влязох, видях изражението на лицето ти… — вдигна чашата и отпи. — Не искам моите актьори да имат унил вид. Помислих си дали не мога да помогна с нещо.
— Да ме вкараш в леглото си, например.
Думите й се изплъзнаха, преди да се усети. О, Господи, сега я оплесках, ужаси се тя.
— Тогава си тръгвам — каза той и посегна към чашата си.
Даяна наблюдаваше лицето му, в главата й бушуваха мисли. Дори и да си мръсник, размишляваше тя, ти си всичко, което имам тази вечер. Късметлийката аз!