— Да, това е само част от живота.
Даяна започна да разбира колко по-различна от Маги е Ясмин. В спомените й за Маги сега преобладаваха хленченията, безсилието, несигурността. Отново почувства безкрайното нещастие на Маги като хладен полъх, повял от гроба. Ясмин беше престанала да се храни и наблюдаваше внимателно Даяна.
— Така е.
Без да отмества поглед тя бръкна с дългите си пръсти в буркана със зелени маслини. Ноктите й потракнаха в стъклото, докато вадеше зърното бахар. Загриза го на мънички хапки, сякаш беше най-големият деликатес.
— Такива неща се случват, когато станеш звезда, нали? Ти също го знаеш. Случват се и на двете ни.
Ясмин взе маслина и протегна ръка през късото разстояние над масата към устата на Даяна.
— Хайде — тихо каза тя, — отваряй! — Даяна задъвка, а тя продължи да яде сандвича си. — Не, не толкова и на двете. По-скоро на теб. За теб работи Берил. За теб се прави и филмът. Не мисли, че в студиото не го усещат. Понякога те може и да са глупаци, но не са кръгли идиоти. Мисля, че Джордж пръв го разбра. Дори преди Марийк и Рубънс. „Хедър Дюел“ е нещо като локомотив. Произвежда толкова много енергия, толкова много шумотевица, че инерцията е неудържима. Затова и Берил действа тъй експедитивно. По нейна идея излезе приложението от дванайсет страници в последното „Варайъти“. Никакъв текст… само снимки — ти, аз, Джордж, та дори и Мариън. Ти, обаче, си и на първата, и на последната страница. Сценарият е журналистическа мечта.
Макар и от месеци да работеха заедно, едва сега Даяна започна да гледа на Ясмин като на личност, а не само като на актриса.
— Вероятно се чувстваш засегната.
— О, не — поклати глава Ясмин; кичур коса падна върху едното й око. — Прекалено съм прагматична за такива чувства. Знам, че с тия мои размери — тя подпря с ръце едрите си гърди и ги затръска нагоре-надолу, а Даяна почувства спазъм в стомаха си и извърна глава — никога няма да получа главна роля. Последната актриса, за която това беше възможно, бе Лорен. Но тогава и времената бяха други — Ясмин вдигна рамене и посегна към последния залък от сандвича си. — Може би — продължи след малко с пълна уста, — когато приключим снимките, ще ида в болница да ми намалят бюста — преглътна, сбърчи чело и попита: — Какво ще кажеш за това? — изчака Даяна да се обърне към нея и да срещне погледа й. — Поне малко да го намалят, от размер D на С.
Устата на Даяна беше пресъхнала, когато заговори.
— Не мисля, че трябва да променяш каквото и да е. Това си е твоето тяло. Защо трябва да го жертваш за другите?
— А ти защо искаш да бъдеш звезда? — сериозно рече Ясмин.
Даяна сведе поглед и след кратко мълчание отвърна:
— Е, добре тогава. Може и да е за добро.
— Разбира се, че ще е за добро!
— Отвратително е — гласът на Даяна беше пресипнал от гняв — да променяш външността си, за да угодиш на мъжката представа.
— Не на мъжката — каза Ясмин, — а на холивудската. Разликата е огромна.
— Както и да го погледнеш, все е гадно!
Ясмин сложи ръка върху Даянината и леко се наведе напред; очите й бяха толкова ясни, толкова искрени. Две жени една срещу друга, а между тях еднаквият им пол, една свещена връзка, но съвсем не сексуална в случая, по-скоро социологическа, а може би дори антропологическа.
— А какво ще направиш ти, Даяна, за да стигнеш до висотата на звезда? Не гори ли буйно този пламък вътре в теб? — пръстите й се впиха в ръката на Даяна, гласът й спадна до шепот: — Нима не го искаш силно?
Даяна се вгледа в очите й и като в две огледала видя собствените си отражения в миниатюрен вид.
— Искам го — кой изрече това, тя или някое от отраженията й.
Ясмин не помръдваше.
— Ами ако трябва да спиш с Рубънс, за да го постигнеш?
— Обичам Рубънс.
— Ами, ако това влиза в номера? Ако се е наложило да играеш, че уж го обичаш, за да…
— Престани! — Даяна се опита да отдръпне ръката си. — Почваш да ме плашиш.
Ала положи ли усилие да се освободи? Част от нея беше в плен. Чу думите на Бейба да проехтяват в съзнанието й: „Никога не се оставяй да се отнасят с теб така, момиче.“
— Изобщо не вярвам, че можеш да се изплашиш — с лек упрек каза Ясмин. — Струва ми се, искаш да убедиш себе си, че не си такава — тя отново стисна ръката й, но Даяна не усети никаква болка, само нещо като електрически ток, толкова по-различен от тока, който я разтърсваше, когато беше с Рубънс, че за момент й се стори дори несвойствен. — Мисля, че разбираш за какво говоря.