— Това е — обърна се Ел-Калаам към Хедър — разликата между теб и мен — аз знам кога да убивам, а ти — не.
В този час всички светлини на небето бяха угаснали, за да отстъпят място на розовеещата лосанджелиска нощ на Чандлър. Някъде много, много далеч шумяха палми и джакаранди, облени в руменина, койоти виеха из хълмовете с пищна растителност. Но не и тук.
Тук, съвсем наблизо, изкуственият оръдеен огън пукаше като поредица от фишеци. Обстрелваният обект, където статистите изкарваха надниците си, лумваше в пламъци, които единствено там разпръскваха сгъстяващия се мрак.
Сякаш отстрани Даяна видя себе си как седи в полумрака — главна героиня в пиеса на фона на спускащия се здрач. Кроткият залез на деня я обгръщаше като с плащ.
Тя си помисли за изминалия снимачен ден и потрепери. Всичко около нея представляваше черният скелет на сложните оживяващи структури и когато й хванеха погледа, създаваха впечатлението, че са физическо въплъщение на филма. Неговият скелет бе направен и всеки ден те бяха наслагвали по малко плът, сухожилия, мускули, кожа, докато доби завършен вид и заприлича на страшен митичен звяр, на който те, с изключителните си възможности, вдъхнаха живот. Бяха видели заснетия материал — Мариън извън себе си от радост, бе настоял за това — и бяха поразени. Включително и снимачният екип. Особено снимачният екип — този преситен от снимки персонал. Бяха поразени от заснетото дотук. „Хедър Дюел“ бе в процес на раждане и неговото въздействие бе внушително, неоспоримо.
В краката й бяха струпани професионалните седмични списания „Варайъти“, „Холивуд Рипортър“ и „Дейли Варайъти“. Всички съдържаха рецензии за филма и за нея. В днешния „Ню Йорк Таймс“ се сипеха похвали, които надхвърляха очакванията й. Привидно те се отнасяха за самия филм, но всъщност се въртяха около изпълнението на Даяна. „Върху крилете на последната си главна роля в «Хедър Дюел» Даяна Уитни без съмнение ще стане водещата дама на Холивуд, за която ще се говори най-много. Според видната рекламна агентка Берил Мартин и няколко високопоставени продуценти в «Туентиът Сенчъри Фокс»…“
Колко тихо стана изведнъж. Дори статистите, след като се бяха научили как да се правят, че падат мъртви, се бяха разотишли. Тъмнината се спусна мигновено, като в пустиня — взрив от мрак. Даяна обърна глава, сякаш й се счу някакъв звук.
Най-сетне се надигна да си върви, оставяйки списанията там, където лежаха. Беше изпълнена с онова неизмеримо удовлетворение, което само човек на изкуството — художник, писател, актьор — може да изпита: непрекъснато да се ражда и умира в живота си, с всеки нов сценарий.
Тя протегна високо ръце към небето. Затова станах актриса, помисли си, за да изпитам именно това чувство. Ала разбираше, че то включва нещо повече — включва и контрол. Това беше наследството, което й остана от театър „Нова Бърлеск“. Отново, за хиляден път, се запита, кое ли е било по-важно за Дениз — чувственият и живот на безвкусно натруфената сцена в „Нова“ или усърдието, което полагаше при изучаването на философските науки.
Даяна забързано слезе по металните стъпала на път за караваната си; токчетата й отекваха като удари върху наковалня, докато крачеше по зацапаната настилка към действителността… или може би далеч от нея. В момента не знаеше.
В огромната камина гореше огън. В случая това беше странно. Върху масичката от дърво и месинг пред дивана лежаха осем ролки с по 35-милиметрови филмови ленти, подредени грижливо на две купчини.
— Мария! — извика Даяна.
Никой не се обади. Тази вечер Мария трябваше да остане до по-късно. Даяна остави куфарите си в коридора, далеч от картината на Ел Греко. На връщане от студиото се бе отбила вкъщи, за да си вземе най-необходимите й на първо време дрехи — всичко останало реши да си купи наново.
Тя прекоси гостната. Ярките цветове на огъня контрастираха със студените сини и зелени тонове по масивното тяло на морската сирена на стената; светлината, която огнените езици хвърляха върху люспестата й кожа, беше някак неестествена и човек имаше чувството, че сирената с мъка успява да запази равновесие върху скалата.
Даяна се приближи до масичката. По металните кутии на филмовите ленти нямаше никакви надписи. Тя взе от едната купчина най-горната кутия, обърна я и видя заглавието „Над дъгата“, напечатано шаблонно, а под него с плавен почерк написано: режисьор Майкъл Крауфорд, сценарист Бенджамин Поудел. Преди да върне кутията на мястото й, тя я обърна. Оказа се, че и тази кутия, както и най-горната кутия от втората купчина бяха обърнати с капаците надолу. Даяна ги постави както си бяха.