— Не, не си тръгвай — рече с половин уста. — Днес съм просто в гадно настроение. Изобщо не е свързано с теб.
Той стана и се усмихна накриво.
— Работата е там, че тъкмо с мен е свързано. Ти си напълно права — отново разпери ръце — негов характерен жест. — Вярно е. Ти го знаеш. И аз го знам. Пожелах да те вкарам в леглото си, откакто се запознах с теб преди година и половина. Но ти току-що се бе хванала с оня смахнат черен режисьор… как му беше името? Марк…
— Наситър — бързо му подсказа тя.
— Да — щракна той с пръсти, — точно така. Наситър — сякаш завъртя името с върха на езика си, после сви рамене. — Добре де, кой не изневерява от всички тия тук? — и съзаклятнически огледа посетителите. — Всеки се чука с някой друг. Та затуй си помислих, че…
— Не и аз! — сопна му се тя.
— Така е, не и ти — говореше с известна тъга. — Но ми трябваше повече от година и половина, за да се уверя в това — той вдигна чашата си като за тост. — До скоро виждане.
Тогава Даяна предположи, че може и да е бъркала в преценката си за него; може би през цялото време е виждала само едната му страна, отъждествявала го е с екранен образ, оставяла се е другите да определят начина, по който да му се противопоставя — чрез всички истории, клюки, възбудени шепоти зад гърба му: храната на встрастените към славата. Не, не, не! Даяна Уитни няма дял в това.
За малко да се присмее на себе си, задето е толкова сериозна и винаги търси под вола теле.
Едновременно с това обаче призна в себе си и друга, по-дълбока, по-скрита причина, задето го отблъсква. За Рубънс казваха, че е безсърдечен и твърд като диамант. Но той беше и властен, беше Лос Анджелис. Затова ли я привличаше? Какво ли можеше да бъде той за нея? Беше опасен и тя го знаеше, дори започна да я избива пот при тази мисъл. Изведнъж прозря как събитията в живота й я доведоха право към този момент. Да. Раната е била нанесена преди още да излезе от къщи тази вечер. Ала тя знаеше, и то с все по-голяма увереност, че събитията от тази вечер рано или късно щяха да се случат.
Дълбоко в себе си усети вълнение: неговото преследване, нейната съпротива — комбинация, която не си бе позволявала да признае, че забелязва. До този момент.
Бавно сложи ръката си върху неговата.
— Остани — беше всичко, което продума, без да сваля поглед от лицето му. Пръстите му бяха твърди, груби и необяснимо защо си помисли за Жан-Карлос. Рубънс също притежаваше жилавото изящество на звяр — огромна сила, залостена здраво. Цялата му външност пръскаше искри.
За първи път Рубънс изглеждаше неуверен и тя додаде:
— Хайде стига! Ти си мръсник, аз съм кучка. Но това не значи, че не можем да прекараме няколко часа заедно. Може всичко да е било недоразумение.
Рубънс седна отново и отпи голяма глътка. Тя отмести ръката си и видя, че той я наблюдава втренчено.
— Какво искаш?
— Знаеш, че си наистина най-красивата жена, която съм…
— О, за бога, Рубънс!
— Не, не — той вдигна длан към нея, — говоря сериозно. Никога не съм… ще прозвучи странно… мисля си, че всъщност никога досега не съм те оглеждал. Ти просто беше поредната нова…
— Плячка.
— Добре, виновен съм — ала в гласа му не се долови извинение. — Меа culpa5. Толкова бързо се свиква с конвейера. Ние сме като производство, само дето боравим с човешка плът — отпъди последните думи с ръка. — Във всеки случай, след време се превръща в хипноза. Жените идват и си отиват… както е казал Микеланджело — засмя се; тя също, развеселена от парафразата на Т. С. Елиът. — Толкова е лесно, толкова е адски лесно, че ти иде да крещиш.
— Искаш да кажеш — направи кисела гримаса Даяна, — че това не е представата на всеки мъж за рая?
— Слушай какво ще ти кажа — заговори той сериозно, като се наклони към нея, — раят е място, годно само за блян. Той не приляга на действителния живот. И знаещ ли защо? Защото в рая не дебне опасност. Ние… — размаха той свободната си ръка — всички ние имаме нужда от заплаха, за да оцелеем. За да живеем и да вършим работата си, ние трябва да се изкачваме с едно стъпало нагоре всяка година — наблюдаваше внимателно лицето й. — Смяташ ли, Даяна, че си по-различна от всички нас? — той поклати глава: — Не, не си и го знаеш — отмести празната си чаша настрани, за да няма нищо между тях на масата. — Вземи „Хедър Дюел“ например. Ще бъдеш ли доволна, ако филмът не се окаже „бомбата“, както всички ние очакваме? Разбира се, че не. Няма да си щастлива, докато не станеш номер едно. А без стръв, без вяра в собствените си възможности няма да оцелееш тук… или където и да е. Има нещо особено в теб, което не мога да определя. Все едно, че си дошла от друго време, от друго място — той наклони глава на една страна. — Не знам. Ще помислиш, че ти цитирам нещо, ако ти кажа, че те намирам променена.