Даяна и Бейба сами в апартамента му, далеч от хлъзгавите улици, изпълнени с прегърбени сводници и тринайсетгодишни уличници, които предлагаха за десет минути и десет долара да задоволят желанията на закопнели бизнесмени и плахи подрастващи в някой мръсен вход. Гадно и студено беше навън.
Зад прозореца — конгломерат от ярък неон и преливащо червено, отличителните белези на централната част на Манхатън. През зимата особено тя не изглеждаше толкова претрупана. По това време на годината в нея присъстваше приятна неизменност.
Изгледът беше едно от най-прекрасните неща на този дом. Въздухът искреше, може би от ледените висулки или от боядисаните в бяло линии, за които тя си представяше, че са посипани със скреж. Ако майката на Даяна дойдеше тук, тя положително щеше да се ужаси. Дори нямаше да пожелае да изкачи паянтовите дървени и олющените железни стълби, заети от призрачни котки, мършави и неподвижни, с очи като смарагди, огромни и светещи в променливата светлина. Те чакаха там на топло да настъпи нощта, когато щяха да наизскачат гризачите.
Това бяха пазачите на блока, в който живееше Бейба и Даяна не пропускаше случай да им остави храна. Бейба, естествено, се противопоставяше на нейното съчувствие.
— Те трябва да бъдат гладни, момиче, за да ловят ония чудовища. Така ще ги разглезиш и хората тук няма да ти простят.
В уличните канавки гниеха остатъци от някогашен сняг, който сега се бе превърнал в зърнести сиви могилки, заледени и твърди като гранит.
Двамата седяха на протрития килим в тъмната, уютна сянка на издигащото се до тях старо, изтърбушено канапе. Бяха запалени две лампи; цветните им абажури омекотяваха светлината. Ядяха пица, купена от едно чудесно ресторантче на Десето авеню, което Даяна бе открила наскоро.
— Бейба — обади се по едно време Даяна, — как тъй не си ме вкарал още в леглото си? Не те ли привличам сексуално?
Той обърна към нея големите си тъмни очи.
— О, и още как, момиче! Ама нали съм ти казал, една не ме задоволява. Искам да притежавам всички жени — той навлажни устни. — Мислил съм за теб и мен, ама ще се получи като с другите — и извърна поглед. — А между нас нещата стоят съвсем различно.
— Но ти знаеш, че не съм като другите, не съм като ония, дето се влачат тук час по час…
Даяна отново потърси погледа му. Светлината падаше меко върху лицето му и запълваше дълбоките бръчки, тези ярки отпечатъци на живота, на един друг свят, който тя все още не можеше да разбере напълно.
— А не си ли си задавал въпроса какво мисля аз?
— Както беше казал Марти, много си млада да мислиш за тия неща.
— Знаеш, че не е така.
— Признавам, че не знам какво да мисля за теб. Защо продължаваш да идваш тук? В страната на отхвърлените от обществото.
— Защото и аз съм такава, като всички вас.
Бейба поклати глава.
— Явно са те обзели налудничави идеи. Само с това ли ти е пълна главата? Няма ли нещо друго тук, което да те интересува?
— Ти си тук. Ти ме интересуваш.
— Ха! На теб просто ти харесва да се моташ из тази по-отдалечена част на града — Бейба се засмя и отново извърна поглед от нея. — Май ще е най-добре да престанеш да идваш, момиче.
Даяна бавно заклати глава.
— Няма да се отървеш тъй лесно от мен — тя се премести и се настани до него. — Какво ти става? Мислех, че отдавна сме сложили точка по тоя въпрос.
Бейба скръсти ръце на гърдите си.
— Работата е там, че ти ме караш да се чувствам виновен. Идваш тук, виждаш какво става — поклати глава. — Мястото ти не е тук. Мястото ти е в Кингсбридж и само там. Тук има прекалено много поквара за такива като теб. Караш ме да се чувствам грешник.
Тя провря ръка под неговите.
— Но не си такъв и го знаеш.
— Хич не съм — мрачно отвърна той. — Аз съм един прокълнат принц.
Даяна се извъртя, обгърна с длани брадатото му лице и преди той да успее да се отдръпне, притисна устни до неговите. Това беше дълга, много дълга целувка и когато тя отвори устни и езикът й се провря между неговите, той отвърна със същото.
Усети ръцете му да се плъзгат по гърба й и да се сключват в прегръдка, толкова гальовна, че очите й се навлажниха.
— Ето, това е — промълви тя, като отдръпна леко глава назад. — И за какво трябваше да си губим времето в излишни спорове?
— Но ти плачеш — безкрайно удивление прозвуча в гласа му.