Тя премигваше, прехласната от гледката, и трепереше от студ. Долови тихите стъпки на Бейба оттатък, в стаята. Той се приготвяше да излиза.
Острият звук я накара стреснато да извърне глава. Някой звънеше на вратата. Чу гласът на Бейба и металното плъзгане на металната верига, която освободи вратата. Приятели често наминаваха оттук без предварителни уговорки. Бейба нямаше телефон; предпочиташе да провежда разговорите си от различни телефонни кабини. „Бизнесът“, често повтаряше той, „принадлежи на улицата.“ И все пак Даяна никак не искаше точно тази им вечер да бъде прекъсната, макар и да беше вече към края си. Още чувстваше тялото си изтръпнало, на много места плътта й беше натъртена, устните й горяха, леко подути — каква сладка болка.
Тя се отдръпна от гледката през прозореца и безшумно отиде да надникне през открехнатата врата на банята.
Чу двата силни изстрела в мига, и който доближи глава до процепа, и подскочи. Сърцето и бясно заби, на път да се пръсне. По голия под в ритъма на стакато отекнаха стъпки на ботуши, но никой не мина по тънкия килим между кушетката и креслата. Един глас, тих и заплашителен, каза:
— Стой там, където си! Ти си свърши нощната работа.
После настана тишина, която продължи цяла вечност.
Даяна не помръдваше; пръстите й до побеляване се бяха впили в ръба на вратата. Ужас бе сграбчил сърцето й, кръвта й сякаш се бе вледенила и всяко вдишване и издишване й причиняваше болка. Съзнанието и се бе вцепенило. Опита да подреди мислите си, ала не можа, само устните й мърдаха: „Това не може да се е случило.“
Изведнъж се чу изпъшкване — толкова рязко и звучно, че можеше да се сбърка с нов изстрел. Даяна отново надникна, за да се опита да види в мрака кой е този нашественик. Изпъна врат и й се стори, че дочу шепнешком изречена дума: „Callate!“25. После пак тишина.
Тя излезе от банята и безразсъдно се втурна през дългата стая към входната врата. Тя беше леко отворена и бледа светлина отвън падаше косо върху пода във вид на правоъгълник. Даяна я тръшна с всичка сила и сложи обратно предпазната верига.
Когато се обърна, едва не се препъна в него. Бейба лежеше проснат на пода с глава и рамене, подпрени в счупената и прекатурена ниска масичка. Тъмна кръв, блестяща като диамантени капки, покриваше гърдите му и струеше от устата. Нито една лампа в стаята не светеше.
Даяна коленичи до Бейба. Кръвта изтичаше от него бавно и смъртоносно; за пръв път животът и само животът придоби за нея стойност — истинска, осезаема.
— Бейба! — изкрещя тя. — О, боже, Бейба!
Сложи ръце върху повдигащите се гърди, сякаш този допир щеше да му вдъхне вяра и да го излекува.
Мина доста време, преди да осъзнае, че той се опитва да й каже нещо; кръвта, изпълнила устата му го давеше. Тя повдигна главата му от острите ръбове на масичката и я притисна в голите си гърди. Кръв обля корема й, потече надолу към бедрата й като тъмна, топла река. Остра миризма на барут се смеси с друга — сладка, плътна и лепкава, но тя не можеше да определи от къде идва. Тялото на Бейба беше студено и ръцете й го обгърнаха по-плътно.
Бейба се закашля и промълви нещо. Даяна наведе глава към него.
— Какво? Какво?
Беше объркана, но в същото време си помисли: „При него ли да остана или да ида да повикам линейка?“ Затова и не чу какво й каза.
— Бейба, повтори, не те чувам.
— Али. Оня пуерторикански мръсник Али — гласът му беше хрипкав, бълбукащ, слаб; тя обърса течащата струя кръв от устата му. — От пет години работя тая работа и сега той иска да вземе всичко.
Клепките му се спуснаха и Даяна се ужаси, да не би да е свършил.
— Бейба? — боязливо прошепна тя.
Той отново отвори очи; в тях проблеснаха искри.
— Идиотска работа, момиче. Знаеш ли какво ми каза тоя гаден епик, преди да стреля? Каза ми: „Едно му е лошото на тоя град — че има адски много негри.“
— Не говори, не говори. Кой го е грижа сега за тия неща.