Излизайки на улицата с пакетите — беше си купила две копринени рокли, сатенена блуза и изключително красив жакет от коприна и лен — Даяна почти се сблъска със строен, малко женствен мъж с тъмни очила, шапка с козирка и светлосива униформа.
— Мога ли да ви помогна?
Едва тогава Даяна видя, че това е жена; гласът й беше тънък и мелодичен, усмивката — подкупваща.
— Дайте, моля.
Жената пое с едната ръка част от пакетите и махна към дългия сребрист линкълн, който пърпореше до тротоара. Не беше същата лимузина, която бе докарала Даяна до тук.
— А къде е моята кола?
— Заповядайте — рече униформената жена и побутна Даяна към спрялата лимузина. — Лицето ви е прекалено познато, за да се задържате дълго на улицата.
И се оказа права. Нито един от минувачите и зяпачите по витрините не продължи пътя си, без да спре. Тя засенчваше дори прелестите на Сан Франциско. Лека тръпка я полази при тази мисъл. Жената й махна да се качва. Наистина беше опасно да се движи сама по улицата.
— Добре — кимна Даяна, подаде останалите пакети и влезе през задната врата в тъмното, прохладно купе на лимузината.
Имаше чувството, че е попаднала в гостна. Вместо обикновени седалки имаше три въртящи се кресла от палисандрово дърво, тапицирани с мека като ръкавица кожа. Между тях в единия ъгъл бяха разположени барче, телевизор и вана за масаж на крака, а отстрани — полица, натъпкана с подвързани с твърда корица издания на „Питър Пан“, „Братя Карамазови“, „Лолита“, „Канди“, „Историята на О“, „Портокал с часовников механизъм“ и пълните съчинения на Гарсия Лорка. Странен подбор, помисли си Даяна. Но не по-странен от мъжа, който беше седнал на стола до ваната за крака.
Той имаше тесен, дълъг череп; темето му беше плешиво, но отстрани косата беше гъста и бяла, сресана назад, а не на една страна, както някои суетни мъже се опитват по нелеп начин да прикрият плешивостта си.
Широкото, набръчкано чело и бронзовият загар на жилавата му кожа напомниха на Даяна за една великолепна черно-бяла снимка на Пикасо, която бе виждала на времето. Но приликата свършваше дотук, защото по лицето на мъжа нямаше дълбоки бръчки, макар според нея той да наближаваше седемдесетте. По-скоро то беше набраздено с тънки непрекъснати бръчици, сякаш човек го гледаше през рибарска мрежа. Освен това, очите му представляваха два пламтящи черни пула с излъчване, присъщо на далеч по-млад човек.
— Добре дошла, госпожице Уитни — рече той. — Седнете, моля.
Гласът му беше дълбок, плътен и обигран така, че да го чуват много хора. Носеше антрацитеночерни всекидневни панталони с дълбоки чупки, бяла ленена риза с къси ръкави и плетени черни кожени сандали на бос крак. Седеше с кръстосани колене и ръце в скута. Пръстите на големите му ръце бяха възлести и свити в кокалчетата, като че ли страдаше от артрит.
— Аз съм Майър — продължи мъжът. — Карл Майър. Знаете ме.
Това не беше въпрос. Даяна кимна.
— Рубънс ми е говорил за вас. Мислех, че сте в Сан Диего.
Той я оглеждаше с любопитство; само огромните му странни очи се движеха. Климатичната инсталация бръмчеше едва чуто. Огледалните прозорци отразяваха вътрешната обстановка. Външният свят не съществуваше.
— Изглеждате изплашена от мен — кимна той с голямата си глава. — Това е добре. Говори, че сте добър съдник — устата му неочаквано се разтегли в усмивка, в която проблесна злато, сякаш лъч от изгряващото над морето слънце го освети за миг.
— Значи това е Даяна Уитни.
Тази най-малко очаквана констатация разсмя Даяна.
— Извинете, нещо смешно ли казах? — попита мъжът.
— Ами да — отвърна тя. — Защото на всеки е познато лицето ми.
— О, да — с разбиране потвърди Майър. — Не ще и съмнение — наведе се и с върха на възлестия си пръст потупа опакото на ръката й. — Но колко души са ви докосвали? Вие сте икона… или ако още не, ще станете. Кажете ми, как се чувствате като такава?
Даяна мълчеше. Погледът й се бе приковал във вътрешната част на протегнатата му ръка, където, макар и поизбелели от времето, се виждаха сините цифри. Майър я видя къде гледа и каза:
— Според тях на нас не ни трябвали имена. Имената били за човешките същества. Дадоха ни само номера.
— Съчувствам ви — прошепна Даяна.
— Недейте — мъжът прибра ръце в скута си. — Вината не беше във вашия свят. Вашият свят трябваше да се бори с друг вид ужаси — очите му се отвориха широко и изразът им беше съвсем друг; той вдигна ръце. — Като млад обичах да рисувам. Мечтаех да стана втори Сезан или Матис. Много добре рисувах — гласът му спадна до шепот. — Удаваше ми се. В мен гореше огън — очите му пламтяха. — Ала много дълго се заседях в Европа. Прекалено дълго. Не можех да повярвам какво ставаше там. Когато нацистите ме прибраха и откриха с какво се занимавам, ето какво направиха… — той вдигна ръце и разпери извитите си пръсти, доколкото можа. — Счупиха ми пръстите един по един. Ей тъй, на шега.