— Значи ли това, че сте нещастен?
Майър се облегна назад, въздъхна, извади краката си от ваната и започна да ги бърше с кърпа.
— Съвсем не съм нещастен. Там е цялата работа. Сега не съм способен на това.
— Не ви вярвам — рече Даяна. — Но ако е така, трябва ли да го разбирам като блаженство?
— О! — възкликна той. — Наред с всички останали чувства, които вече не изпитвам — очите му потърсиха нейните. — Желаеш ли Рубънс такъв? Би ли продължила да го обичаш?
— Ще го обичам, независимо какъв е.
— Надявам се — каза Майър — да имаш сили да удържиш дълго на думата си.
— Предлагам ти сделка — заяви Майър в момента, в който лимузината спря пред хотела й. — Ти се грижи за Рубънс, а аз ще ти помогна да откриеш кой е убиецът на приятелката ти.
Даяна въздъхна дълбоко.
— Това не е въпрос на сделка.
— Искам да го опазя, Даяна — продължи Майър със сериозен глас. — Не вярвам да има друг, на когото той може да се довери напълно или някой, който да е достатъчно издръжлив.
— Аз не правя сделки, Майър.
— Ще сгрешиш, ако отхвърлиш тази.
Тя избухна в смях, но когато отново го погледна, видя, че студеното му изражение не бе изчезнало.
— Ама вие сериозно ли говорите?
Той не трябваше да отговаря и в известна изненада Даяна установи, че изобщо не е очаквала да отговори. Тя посегна да отвори вратата.
— Нищо няма да му се случи, Майър.
После импулсивно се наклони и целуна стареца по бузата. Жилавата му кожа беше топла и суха. Миришеше на скъп мъжки парфюм. Хвърли му още един поглед.
— Ще кажа на Марго да ви докара тук отново, за да ви закопчая сандалите.
Смехът му продължи да кънти в ушите й дълго след като огромния сребрист линкълн потъна в движението на Калифорния Стрийт.
Когато се качи в апартамента си, журналистите от „Стоун“ още бяха там. Щом я видя, Крис й махна:
— Ей, Даяна, идваш тъкмо навреме. Искам да направим няколко снимки.
Тя се провря между наобиколилите го журналисти и Крис обгърна раменете й. Започнаха да я разпитват по какъв повод е тук, как върви филмът — магическата дума, която развърза езика й. Докато говореше, видя с крайчеца на окото как Крис прескочи проснатите на пода крака на Роли и се приближи до висок чернокож мъж, който се бе отпуснал на един стол в ъгъла и наблюдаваше беззвучен телевизионен канал.
Той имаше бухнала, лъскава ситнокъдрава коса, издължено лице с високи скули и очи с форма на бадеми. Устата му изглеждаше като мацната с един замах на художническа четка върху шоколадово-пепелявото му лице. Беше облечен с тъмнозелени кожени панталони, впити в чатала, и кремава копринена риза с широки ръкави. Отдолу се виждаше огърлица от няколко реда нефритени мъниста, а високо около врата му висеше тънка платинена верижка с фигурка на Буда, изваяна от камък. На дясното му ухо просветваха три диамантени топчета.
— Ей, Найл — плесна го по коляното Крис. — Хайде, трябваш ни за някоя и друга снимка.
Не беше нужно да казват на Даяна, че това е Найл Валънтайн, китарист, роден в Америка и емигрирал в Англия в средата на шейсетте години. Първият му сингъл — „Бялото слънце“ — кажи-речи за един ден се превърна в хит и името на Найл стана сензация. Яркият стил на китарата му — неповторима смесица от блус и еуфоричен ритъм — внесе революционни промени в рока. Когато осем месеца по-късно излезе и вторият му сингъл, „Затворен под земята“, той стана номер едно в света и славата на Найл се затвърди.
Крис поведе Найл към дивана, където фотографът на „Стоун“ беше започнал да подрежда групата. Таис, разбира се, се настани до Найджъл. Беше със светлобежова велурена пола с копчета отпред, повечето разкопчани, и когато седна, целите й крака бяха навън, Даяна забеляза, че от вътрешната страна на дясното и бедро има нещо, което не можеше да е друго, освен татуировка. Заприлича й на двоен кръст, но Тай така бързо преметна крак връз крак, че не можа да види добре.