— Седемнайсет години, там някъде.
Той направи десен завой на червено и полетя като смел пътешественик напред в нощта, осветена сякаш единствено от лентата между двата фара на голямата кола.
— Да не повярва човек, че не са се разпаднали досега, или най-малкото, че не са поели всеки по свой път като Бийтълсите.
— Те са едни от последните представители на първото британско музикално нашествие — отвърна Даяна. — Бог знае как са се запазили като група толкова дълго време.
— Много хляб има в това, не ще и дума. Добър стимул.
— Не ти ли се иска да опиташ в този бизнес?
— Опазил ме Бог, не — засмя се той. — По-скоро ще си срежа вените, отколкото да стана зависим от банда дрогирани музиканти, които не могат да надраснат хлапашките си години — погледна в огледалото за обратно виждане. — Освен това не ми харесва тяхната музика. Никога не ми е харесвала.
— Изобщо ли не обичаш музика?
— Обичам, стига да имам време за нея… Джаз, малко класика, ако не е прекалено сериозна.
— Да сменя станцията тогава — и Даяна посегна към бутона.
— Не, остави я. Нали ти харесва.
Наближаваха вече равнинната част на Бевърли Хилс. Тук къщите бяха по-дълги, по-ниски, с по-богата архитектурна украса.
— Как е твоята приятелка Маги? Нали тя живееше с един от тоя оркестър?
— Да, Крис Кър, солистът. Ами добре е. Придружава Крис в студиото, където оркестърът записва новия си албум. Продължава да търси роля, която да я открие.
— Обзалагам се — изсумтя Рубънс, — че дава мило и драго, за да получи твоята роля в „Хедър Дюел“.
— Не и ако трябва да ме измести. Тя се радва за мен — Даяна забеляза погледа му. — Истина ти казвам. Тя ми е най-добрата приятелка тук. Много тежки моменти сме изживели заедно през последните пет години.
— Още по-разбираемо — рече той и сви в една широка алея за коли, осветена от двете страни с каменни японски фенери. — Сега е времето, когато момичетата се превръщат в жени.
Естествено, тя го загуби още щом се потопиха в пищната светлина, адския шум и водовъртежа от парфюми. Остана в полезрението й, докато Боб Лънт от „Уилям Морис“ със сериозно изражение го поведе нанякъде. След малко двамата доближиха глави и задълбочено се заеха да обсъждат нещо.
Гърмеше рок музика; Линда Ронстад се редуваше с Дона Самър и това придаваше на приема почти налудничава атмосфера. Даяна разпозна лица от всички по-големи студии, сред които и неколцина независими продуценти и режисьори, като всички те бяха повече от актьорите.
— А! Даяна Уитни!
Берил Мартин беше едра жена с лице на папагал. Човковидният й нос щеше да бъде отличителна черта на иначе плоското, овално лице с цвят на маджун, ако не бяха забележително зелените й очи — същински смарагди, поставени в гънки плът.
— Здравей, Берил!
Възрастната жена се завъртя изумително гъвкаво за пълното си тяло и попита:
— Е, как ме намираш? Имам предвид месищата ми? — и се засмя, без да дочака отговор.
После хвана Даяна за ръка и я поведе към претъпкания бар, където поръча питиета и за двете.
— Я ми кажи — заговори тя простодушно, — как успяваш да поддържаш приятелство с Крис Кър. Искам да кажа, че той… тъй де, всъщност всички рок музиканти са измислени образи. Или… — тя повдигна многозначително вежди — това е тайна? — и се изкикоти. — Те са толкова екстравагантни — добави и прегърна Даяна. — Каква прелест!
— Нищо подобно — отвърна Даяна на границата между възхитата и раздразнението. — Не разбирам защо смяташ, че музикантите са непонятни за останалите. Струва ми се, че повечето хора от нашия кръг ги канят на приемите си, защото изпитват едновременно възторг и превъзходство над тях.
— Музиканти… — Берил предъвка думата, сякаш беше залък. — Не! Музиканти са онези, които свирят в симфонични оркестри или в джазови състави. А рокендролът се изпълнява от… как да ги нарека? Хора извън закона — тя сви месестите си рамене. — Не знам, всички те ми се струват толкова глупави.
— Крис не е — възрази Даяна, малко объркана, че се налага да го защитава. — Ти не го разбираш, защото той произхожда от съвършено различна среда. Тук е чужденец. Представям си как продължава да се чувства неудобно. Дълго време не е имал нищо.
— Ще ти открия една моя тайна — без заобикалки каза Берил. — Когато дойдох за първи път тук, в джоба си имах петдесет цента. Тежах четирийсет и шест килограма и можех да стана модел — тя обърна лице към светлината. — Виж конструкцията на лицето ми. Както можеха и десетки хиляди други момичета, много по-хубави от мен. Някои все пак станаха. Аз пък трябваше да подвивам колене и да навирам главата си в скута на мнозина все по-влиятелни птици, за да се издигна, тъй да се каже. Понякога номерът минаваше, друг път ме изритваха през вратата. Този град е много коравосърдечен — тя се изсмя, пръскайки алкохол и слюнка. Имаше топла и суха кожа, ухаеше на Шанел 5. — Добре, ама един ден ми хрумна нещо. Точно насред акта. Толкова се бях възбудила, че само дето не му го отхапах — тя се изкикоти гръмко. — Докато работех оня рекламен агент, той разговаряше по телефона с клиентка. Веднага разбрах коя е и че рекламният му подход е несполучлив. Нямаше гледна точка. В този момент копелето притегли с длан главата ми към себе си. И тогава ме озари мисълта. Какво правя тук, рекох си, лапнала тоя член, когато мога да ида и да осигуря добра реклама за актрисата? Е, ха-ха-ха, пооплесках му панталоните и щом оня отиде до тоалетната, надникнах в тефтерчето и взех адреса на въпросната актриса. Излязох от кабинета му и подкарах към „Таймс“; нахвърлих на редактора моето виждане за рекламата. Той го прие. Оставаше ми само да убедя актрисата да ме наеме.