Рамката на вратата се изпълни с фигурата на Найл; полуотворените му очи я гледаха с невъзмутимото спокойствие на тревопасно животно.
— Ти къде се намираш, та нахълтваш така? — сопна му се Даяна.
— Всички излязоха — унило рече Найл. — А и аз свърших с музиката.
— Не виждаш ли, че съм гола?
Той вдигна рамене.
— Това няма значение за мен.
— А мен къде ме слагаш? Нямам ли право на глас?
— Вратата беше отворена — той пристъпи навътре и седна върху капака на тоалетната чиния. — Нали Крис ни запозна.
— Да.
— Хм, хм. Лицето ти ми е познато — закима той с огромната си глава. — Филмова звезда, нали?
— Може и така да се каже.
Мъжът пое дълбоко въздух.
— Миришеш много хубаво.
— Благодаря.
Даяна видя колко е сериозно изражението му и прихна да се смее. Той явно беше прекалено наивен, та дори не се обърна. Приличаше на загубило се дете, което търси майка си, някакво подобие на Питър Пан, който дори не разбира естеството на преследването си или на копнежа си.
— Ще дойдеш ли на концерта довечера? — попита го Даяна.
— Да-а. И на купона след това — потърка бузите си. — Можеш ли да пазиш тайна?
— Разбира се.
Той се усмихна, дългите му бели зъби осветиха като слънце лицето му.
— Ще има джемсешън, аха. Крис и аз го намислихме. Включваме китарите в мрежата и проглушаваме тъпанчетата на всички. Ха, ха, ха! Да! — допря напреки пръст до устните си и сниши глас до дрезгав шепот. — Това е пълна тайна. Никой не знае, освен аз и Крис. Сега и ти. Ама да не вземеш да кажеш на някого. Искахме да изненадаме всички. Нужни са изненади, за да не заспи човек. Иначе животът става много, ама много скучен. Все те кара на сън.
— Изненадана съм, че всичко ти е скучно, като знам как свириш.
Той й се усмихна, но толкова тъга имаше в тази усмивка, че Даяна се слиса.
— О, не. Ти ме разбра погрешно. Само когато свиря, не скучая.
Силните му пръсти се свиха и се заплъзгаха по невидими струни във въздуха. Даяна видя жълтеникавото удебеляване на върховете им — резултат от дългогодишния допир до стоманените нишки.
— Свириш толкова хубаво, Найл. Толкова по-различно от другите. Просто си гениален.
— Да. И приятелите ми говореха така в началото. Приятелите ми — той поклати глава. — А сега ми казват: „Ей, Найл, какво си мислиш, че правиш с тия изгъзици на сцената, бе човек? Тия еуфории, тия светлинни ефекти; та чак и със зъби да дърпаш струните, и всякакви такива глупости. Ти си най-добрият, човече, дръж се като такъв. Просто излез и свири…“
Найл млъкна, подпря с длани главата си.
— Това не съм аз — продължи той след малко. — Просто не съм аз — и заклати глава, — като само седя и свиря.
— Тогава защо го правиш? — цопна ръце във водата Даяна, докато се надигаше, за да седне.
Найл вдигна глава като животно, което надушваше дирята, и сви рамене.
— Трябва да си в крак с времето. Създал съм си име и трябва да се съобразявам с него. Толкова години минаха, години, пълни с горчивина, през които никой не искаше да слуша музиката, която изпълнявах. Много време посветих, за да си изградя това име — зарязах всичко заради него и сега какво? — изсмя се той с леден, мрачен смях, — сега разбирам, че името е много по-важно от музиката, която правя — обърна се към нея. — Както виждаш, музиката се приема от само себе си, а името трябва да се поддържа. Използвах музиката, за да си направя име, а сега те като че ли станаха две отделни неща, всяко със свой собствен живот… — пак поклати глава. — Разбира се, нямаше да успея без помощта на някои приятели. Крис, Найджъл и в ония години Джон…
— Познавал си Джон?
— О, да. Но не за дълго. Дотогава се бяха натрупали адски много проблеми. Еуфористичните изпълнения бяха в залеза си, разбираш ли? „Бийтълс“ бяха направили своя бум със „Сърджънт Пепър“ и за една нощ смениха облика на музиката. И тъкмо Джон бил този, който настоявал групата да направи свой шедьовър, за да се задържи на нивото на „Бийтълс“ и „Стоунс“. Според Джон решението било албумът „Уаксуъркс“. Той беше изцяло негов, или поне в по-голямата си част. Естествено, отначало Найджъл бил против албума. Не искал да изтръгва групата от корените на блуса. Според него блусът ги бил създал и мисълта да дрънка нова тоналност го ужасявала. Но Джон успял да се наложи. Когато отидох в Англия, всичко това беше вече забравена история и за времето, докато истински опознах групата, нещата коренно се промениха. Оказа се обаче, че и Крис не е доволен от „Уаксуъркс“. Мисля, че в случая поддържаше Найджъл. Освен това, където и да отидеше, все Найджъл беше с него, а Джон оставаше сам — кога точно го изолираха напълно, само те си знаят. Йън и Роли не ги беше грижа за нищо, разбираш ли, гледаха си мадамите и си имаха свой живот извън групата. За разлика от ония тримата — техният живот беше групата. И Джон взе да се отдава на наркотика. А не беше от най-уравновесените хора, та да не му повлияе. Можеше да бъде нагледен пример за научните наблюдения на ония откачалки — психиатрите. Маниак, параноик — както и да го определиш, щеше да пасне на Джон. За него действителността нямаше особен смисъл.