Дългият линкълн тихо бръмчеше по крайбрежния Олд Малибу Роуд и покрай смълчаните тъмни къщи, сгушени една в друга; чуваше се накъсаният плисък на вълните.
— Става късно — спонтанно каза Даяна. — Утре рано съм на работа.
— Не се безпокой.
Той плавно спря пред пустееща ивица пясък. Странно, че тук нямаше нито една къща.
— Къде се намираме?
— Ела — беше отговорът му, докато слизаше от колата.
Даяна го последва и пое дълбоко въздух. Поне това е същото, помисли си тя, вдишвайки силните ухания на море, сол и фосфор и на още нещо — на амалгамата от живинки, които с вълнообразни движения ту се подаваха на повърхността, ту се гмуркаха под нея в една дълга, непрекъсната верига.
Тя погледна Рубънс над лъскавия покрив на колата. Беше свалил сакото и изуваше с крак обувките си.
Той протегна ръка към нея. Даяна заобиколи колата, за да я поеме и цялата тръпнеща, се остави да я поведе към брега. Втурнаха се напред, препъвайки се в пясъка. Отминаха низ от светлини, които сякаш очертаваха границата на цивилизацията. Вече се намираха на друга територия — нова и неизследвана.
Стигнаха ръба на водата, но той продължи да крачи напред, без да пуска ръката й. Даяна се наведе, свали обувките си и без да се замисля, нагази редом с него.
Отначало дрехите им се издуха от насъбрания в тях въздух, ала водата бързо ги просмука и те прилепнаха по телата им, тежки като олово.
Двамата се хвърлиха във водата и заплуваха навътре. Рубънс плуваше малко пред нея и едва когато тя съзря яхтата, разбра накъде я води.
Беше едномачтова платноходка, дълга трийсет и три фута, завързана за шамандура и закотвена. Рубънс се приближи откъм извитата й част и протегна нагоре дългите си мускулести ръце. Изглежда пръстите му напипаха нещо, защото изведнъж увисна във въздуха и цопна обратно във водата заедно с въжена стълба, цялата във водорасли.
— Ще се качиш ли?
Даяна сепнато вдигна глава нагоре. Яхтата се чернееше отляво. Мокра ръка я улови — Рубънс се бе качил вече на борда. Тя вдигна единия си крак, ала водата някак неохотно я пускаше от теглещата си надолу прегръдка.
Импулсивно Даяна потопи глава под водата и отвори очи, сякаш така щеше да чува по-добре. Стори й се, че доста дълго напрягаше слуха си, преди пламналите бели дробове да й заповядат да изплува над повърхността. Не бе чула нищо, освен шума на водното течение — нещо като приглушен тътен, своеобразен, почти беззвучен, сякаш яростен зачатъчен рев на ентропия, който се дипли във вселената — територия извън властта на времето, където всички неща живеят и умират едновременно, разпознаваеми и безвластни.
Даяна се показа над повърхността и тръсна глава, за да изкара водата от очите и носа си и издиша. Изпълни я смътно чувство на поражение и тъга. Тя пое дълбоко нощния въздух и улови протегнатата ръка на Рубънс.
— Обичаш ли риболова? — попита я той, докато й подаваше пухкава тъмносиня кърпа. — Често влизам навътре в морето с тази лодка, за да ловя риба в дълбоки води. Много е подходяща за това.
— Не особено — отвърна Даяна и зарови глава в кърпата, за да изсуши косата си.
— Недей — спря я Рубенс и дръпна кърпата, преди тя да успее да я вдигне отново към главата си. Очите му блестяха на лунната светлина като ярки звезди. — Моля те!
Даяна вдигна поглед към него; стоеше неподвижно с дебелата кърпа, надиплена върху тънките й китки, сякаш се готвеше да извърши някакъв обред.
— Харесва ми косата ти, когато е мокра. Същинска морска сирена — изглеждаше леко развълнуван, докато говореше; после се обърна и разпери широко ръце: — Как я намираш?
Даяна огледа яхтата: една мачта, плоска палуба от тъмносин вълнообразен материал, съвършено гладък при кърмата. В ниското различи лъскавия покрив на бялата каюта.
— Много е красива — отбеляза тя. — А какво става, когато няма вятър?
Рубънс се усмихна.
— Под палубата е монтиран дизелов двигател. Обвивката му излиза от линията на кила. Така е по-стабилна в бурно време. Естествено, увеличава се и палубната площ.
С този разговор за яхтата моментното му смущение се стопи. Беше се облегнал удобно на парапета на палубата с кърпата около врата си, с гръб към сушата и протегнати напред крака.
— Не съм предполагала, че имаш яхта.
— И с право — засмя се той. — Тя се пази в дълбока тайна. От време на време просто изпитвам необходимост да избягам от всички и от всичко. Светският ми спорт е тенисът; хем помага на работата, хем ме отморява — той пак се разсмя жизнерадостно. — Нали ни знаеш мъжете; сприятеляваме се, леем пот заедно, хващаме загар от слънцето, поспречкваме се и веднага решаваме, че можем да си имаме доверие за цял живот. Това е нашият маджонг6.