Те се хвърлиха един към друг и първият миг на кадифено съприкосновение изтръгна от устните им степания, докато той се плъзна докрай в нея, изпълвайки корема, гърлото й. Възбудата й растеше, бедрата й потръпваха, гърдите й се тресяха от препускащи емоции. Дъхът й излизаше някъде от дълбините и ритмично изтласкваше стегнатия й корем към него.
— Не мога повече… — успя да промълви той. — Съжалявам… ох… — И като наведе глава, потърси с отворени устни трепкащата й гръд; ръцете му се плъзнаха по гърба й и се впиха в задните й части. Тя имаше чувството, че неизмеримата й възбуда ще я сцепи на две.
Чу го още веднъж да простенва и го притисна към себе си. Оргазмът й я обля, изтече дълбоко някъде от нея. Захапа рамото му, без да съзнава какво прави, вкуси от солта и мириса му. В този миг вътрешните й мускули конвулсивно го стиснаха и тя усети началото на изригването му, което проникна във всяка нейна част. Нададе лек вик и се впи в него, опита се да се слее с твърдата му плът, от която струеше чиста течност.
После двамата се хвърлиха безмълвно във водата и заплуваха, като се премятаха ту един върху друг, ту върху гребените на вълните — една нерушима тройка, безгрижна и възторжена, която се чувстваше удобно и в друга естествена среда; от време на време докосваха ръце или пръстите на краката си. Случеше ли се обаче да отъркат бедра, същински шок разтърсваше Даяна, сякаш бе настъпила гол проводник — толкова чувствителна бе станала плътта й, че всеки допир граничеше с болка.
Качиха се отново на палубата и Рубънс мълчаливо я поведе надолу към каютата, като пътьом отваряше илюминаторите и светваше лампите. Към каютата имаше тоалетна и малка кухня, оборудвана с уреди от неръждаема стомана, трапезария с маса и две срещуположни скамейки, които можеха да се превърнат в двойно легло.
Рубънс сръчно зашета из кухничката, извади яйца, бекон, кафе. Морето беше съвсем спокойно. Даяна напрегна слух и този път долови тихите звуци, които се бе помъчила да чуе преди под водата. Сега успя да разпознае в тях сигналите, чрез които си общуваха китовете — те проехтяваха от дълбините по безкрайните коридори на океана. Нямаше гмуркане, нямаше буйни удари на опашки; никъде не се виждаха високи фонтани от изхвърлена вода или извити лъскави гърбове, изскачащи над повърхността, за да поемат дълга глътка въздух и отново да се гмурнат в морските недра. Тя долавяше други звуци — тайнствените, натрапчиви звуци, които морските обитатели издават, шествайки в бездната.
Заслушана в тях, Даяна надникна през малкото прозорче и лекият нощен вятър полъхна в лицето й. Спомни си за ярките горещи дни в разгара на едно лято — последното, което прекара с баща си преди неговата смърт и очите й се изпълниха със сълзи.
Клепките й бяха затворени, ала сълзите напираха и потекоха по бузите; тръбните звуци на китовете я върнаха назад в дните и нощите в Кейп Код; като в детски калейдоскоп се въртяха една подир друга цели картини, а не просто лъскави стъкълца, оцветени от времето.
Както седеше така, с плътно затворени очи, тя не можеше да види, че ръцете й са здраво стиснати в побелели юмруци, че ноктите до болка се впиват в плътта на дланите й. А когато по-късно забеляза белезите — низ от овални резки, не можа да си обясни тази загадка. Само обърса с почерняла ръка мокрите си очи и подсмръкна.
В дъното на малката каюта Рубънс се бе улисал в църкащия бекон и във внимателното отделяне на яйцата от черупките им и нито виждаше, нито чуваше. Но когато тръгна към нея, понесъл гордо двете димящи чинии, Даяна отново се бе превърнала в жената, която само допреди малко беше любил.
Втора глава
В безкрайния момент, преди да бъде прострелян, Джеймс Дюел извика името й:
— Хедър!
Тихото утро, обгърнало вилата в Южна Франция, където бяха поканени да отседнат една седмица, изведнъж бе прорязано от силен взрив, от резкия откос на картечен огън.
Част от гостите не разбраха какво известява тази пукотевица и се спогледаха в безмълвно изумление. Ала останалите — между тях бяха Джеймс и Хедър, както и белокосият американски държавен секретар Беярд Томас — веднага разбраха и побързаха да се скрият.
Навън светлината беше ярка и ослепителна. Вилата бе подложена на жестока светкавична фронтална атака и агентите от американските и израелските тайни служби изскачаха от позициите си около имението.
Надигна се лека мъгла. Високият служебен портал бе изкорубен и разбит от избухнала граната. През пролуката му стреляха може би двайсетина души в маслиненосиви защитни облекла без никакви отличителни знаци. Повечето носеха леки автоматични пистолети МР-40. Имаше нещо комично-уродливо в лицата им, намазани със сажди, за да не бъдат разпознати. Командваше ги висок широкоплещест мъж с брада и светлокафяви очи. Спокоен и невъзмутим, той им даде знак. Те откриха огън и се втурнаха напред, сякаш без да мислят за собствената си безопасност.