Изтощена, Даяна се отпусна на дивана, тапициран в светлозелена хаитска дамаска, и пое чашата с коктейл от водка и тоник, които Маги й приготви. Отпи огромна глътка, сякаш беше вода.
— Но това е сериозна работа — каза Маги, — дето си изгонила Марк, имам предвид… Да беше ми се обадила.
— По-добре се чувствах сама. Попаднах на прием у Берил Мартин.
— Сигурно си се отегчила до смърт.
— Ревнуваш, защото не си била поканена — подкачи я Даяна.
— Естествено, аз не съм звезда като теб — отвърна Маги и отиде да си налее нещо за пиене.
Даяна стисна устни. Имаше намерение да разкаже на Маги за нощта, прекарана с Рубънс, но се отказа. Спомни си за прямата му забележка: „Сега момичетата се превръщат в жени“. Върна се назад в спомените си. Запознаха се с Маги по време на набиране на актьори за малки роли за „Завръщане у дома“. Даяна наскоро беше пристигнала в Лос Анджелис и изпитваше огромна нужда да създава здрави приятелства, на каквито се бе радвала в Ню Йорк. И беше предубедена, че не бива да ги прави с хора, новопристигнали като нея.
— Аз съм от Сейнт Мери, Айова и този град ми е все още непознат — беше й казала Маги тогава.
Двете веднага си допаднаха. Маги пожела да узнае всичко за Ню Йорк — толкова мечтаела да го посети, но още не й се удал случай. Доброто им приятелство ги бе крепяло през дългите дни и още по-дългите нощи на провали и бездействие и ги бе предпазило да не разбият напълно живота си. Трябваше да изразят голямата си благодарност една на друга, но, колкото и да беше странно, никога не го направиха.
Даяна си спомни и онова мъгливо утро, когато се срещнаха в една от закусвалните „Макдоналдс“ и Маги изпадна в откровение. Тя беше рок маниачка. В Сейнт Мери отраснала с транзистор, залепен за ухото й, и с мечти за ослепителните мълнии, за гръмогласните крясъци на френетични младежи; изпитвала чувство, че хем е част от това, хем няма връзка с него.
— Снощи — заговори тя с глас, сякаш извикваше вълшебен дух — слушах на живо Крис Кър — и прихна да се смее като малко дете, увличайки и Даяна, която също се разсмя, без да разбира какво е толкова смешното. — Съставът „Хартбийтс“ снощи свири в Санта Моника. Боже мой, какви писъци бяха, когато Крис се появи, направо оглушителни… сякаш ураган се развихри. И аз си казах: това е ТОЙ. Музиката заливаше главата ми със свой собствен живот — живот, който аз й вдъхвах, защото без нея щях да полудея в Сейнт Мери сама с родителите си, отрудени и тъпи като галоши. И ето ти го сега мъжът, който, ме завладя, който разтуптя сърцето ми до болка. О, Господи, дойде ми в повече!
Очите на Маги, блестящи като мъниста, премитаха няколко пъти, сякаш картините продължаваха да се нижат зад тях.
— Първите звуци на музиката плиснаха с такава сила, че си казах: Ето този секс, какъвто всъщност е рокът, това е, от което ни предпазваха нашите родители от страх че може да ни увлече. Ала тъкмо тази музика ни помогна да излеем смътния си гняв, когато бяхме юноши, без дори да съзнаваме, че гневът е част от нас. Това е вид освобождаване… — очите й светнаха, като че ли беше на път да се разплаче.
— Хубаво е, че си успяла да го видиш отблизо.
— Но това не е краят на историята.
Дългите тънки пръсти с нелакирани нокти докоснаха Даянината длан, отпусната върху студената повърхност на масата. Сандвичите им, изстинали и втвърдени, лежаха между тях като жертвоприношение.
— След концерта имаше купон — продължи Маги. — Поканата бе отправена чрез обложката на плочата им. Нали разбираш, ние, актьорите, винаги имаме достъп до тези неща, присъствието ни е нещо като коефициент за техния успех. Зяпаха ни с опулени очи, сякаш бяхме паднали от Марс. Явно нямаха представа колко непоносими могат да бъдат някои от нас.
Маги отдръпна ръката си и след като изля първия словесен поток, някак се поуспокои, облегна се назад в пластмасовия оранжев стол и изпусна въздишка през събраните си устни.
— Та, казвам ти, концертът беше изумителен. Направо ме взриви. Като имаш предвид коя съм: момиче от малък град, израснало сред миньори, грохнали от работа, за да пълнят главите си с други неща, с болни бели дробове, които рано ги отвеждат в гроба.
Изрече последните думи с равен глас, без нотка на омраза или горчивина. Ала това беше само привидно. Даяна знаеше, че дълбоко в сърцето й се бе напластил сив нагар, който никаква степен на щастие нямаше да може да изчегърта напълно. Баща й, а после и по-големият й брат бяха починали точно така, „превивайки гръб за компанията“, както полушеговито беше казала веднъж Маги.