— Това не е оправдание за постъпките ти.
— Но аз не искам да го изгубя, Даяна. Ще умра, ако ме напусне. Дори, ако искаш да знаеш, това започва да ми харесва.
— Маги, недей…
— Боже, какво лайно съм! Ти си последният човек, пред когото трябваше да кипвам.
Даяна погали нежния мъх по ръката й.
— Искаш ли да пийнем по чаша кафе?
Маги изтри последните си сълзи, усмихна се и кимна.
— Сега ще дойда — изправи се Даяна.
— О, слушай — провикна се Маги от кухнята, — използвай банята до спалнята. Другата е в ремонт.
Спалнята в предната част на къщата беше в Г-образна форма, голяма и просторна. Два високи прозореца гледаха към океана. Стените бяха лакирани в тъмносиньо. В рамки от бял метал висяха постери, рекламиращи концерти в театри в източен и западен Филмор, както и най-известните рокмузиканти от шейсетте години, вече покойници. Имаше афиш на „Хартбийтс“ с Би Би Кинг и Чък Бери в синьо и сребърно; Крийм в бледожълто и светлокафяво; Джими Хендрикс в тъмночервено и пясъчно; „Джеферсън Еърплейн“ в горскозелено и бледокафяво. Цветовете и сюрреалистичните рисунки на Рик Грифин изобразяваха всеки известен изпълнител почти в средновековен стил — като смел и галантен рицар с развети цветни знаменца, готов да встъпи в бой. Те така и изчезнаха, като рицарите, помисли си Даяна, едни се оттеглиха, други се прегрупираха, трети си отидоха от този свят. С изключение на „Хартбийтс“, които се запазиха цели седемнайсет години и все още са на върха на славата.
Тя заобиколи двойното легло, покрито със завивка на тъмносини и бледозелени райета; единият й край беше отметнат по дължина и издутото му долнище в кремав цвят приличаше на корем на огромно задрямало влечуго. Върху завивката лежеше портативен касетофон — беше празен и капакът му стърчеше отворен. До него бяха разпилени раздърпано томче на „Изпадане в смърт“ от Том Диш, „Берлински разкази“ от Кристофър Ишъруд, „Вятърът във върбите“ — голям формат — от Кенет Греъм, илюстрирана от Артър Ракхам, и едно издание с подгъната мека корица на Коли Уилсън „Аутсайдерът“. В другия край на спалнята имаше масичка, отрупана с музикални седмичници; „Билборд“, „Рекърд уърлд“, „Кеш Бокс“ редом с „Варайъти“ и вестници от Англия: „Ню Мюзикъл Експрес“, „Мелъди Мейкър“ и „Мюзик Уийк“, както и „Ролинг Стоун“ отпреди две седмици с рецензия за Блонди. После идваше тъмната врата на банята. Отляво на вратата висеше голяма черно-бяла рекламна снимка на оркестъра в позлатена рамка. Ако се съдеше по пищното облекло, беше правена по всяка вероятност през шейсетте.
Даяна се захласна по снимката. Никога не беше виждала „Хартбийтс“ в ранните им години — откри ги едва в началото на седемдесетте. На снимката групата беше от пет души: Крис, китарист и певец, висок, хубав; Иън, басист, с тъмни коси и очи, слаб и висок като върлина; Роли, барабанист, нисък и набит като мечок, с вечна усмивка по приветливото лице; Найджъл, на клавишните инструменти, който съчиняваше текстовете за музиката на Крис — той гледаше намръщено към камерата; с течение на годините този негов маниер стана отличителен белег на групата. Даяна познаваше всички, с изключение на младежа в средата. Той беше с дълга коса, силно опъната назад и вързана на конска опашка. Скулестото му лице с хлътнали бузи имаше неправилни черти, за което може би допринасяха тънките устни и пречупеният гърбав нос, някак прекалено дълъг за това лице.
Най-много я привлякоха очите. Изглеждаха необикновено изразителни и съвършено чужди на останалите му черти. Придаваха вълнуваща загадъчност на цялото излъчване на лицето. В погледа се четеше смесица от ледена надменност, която, според Даяна, беше само фасада, прикриваща доста крехка психика. В дълбините на очите плуваше, сякаш примирена с пленничеството си, едва доловима чувственост. На Даяна внезапно й се прииска да протегне ръка и някак да му помогне.
Тя поклати глава и се изсмя на себе си. Що за въображение, помисли тя. Не е възможно такива неща да се изразят чрез двуизмерен образ.
Когато отиде в кухнята при Маги, кафето вече кипваше и силният му аромат изпълваше стаята.
— Не купуваме нес кафе — оживено каза Маги; очевидно унинието й се бе изпарило. — Крис всеки път го иска да е току-що запарено и, трябва да ти кажа, че има право. Вече и аз започвам да правя разлика — тя разля кафето в чашите. — Заповядай.
— Маги — заговори Даяна, поемайки пълната чаша, — в спалнята видях снимка на състава. Кое е петото момче?
— Ааа, Джон — Маги отпи глътка, направи гримаса и добави в кафето малко мляко. — Господи! Все опитвам да го пия като Крис — черно, но не мога да свикна.