Мелодията изви нагоре за миг и преля в прелюдия към втория куплет:
Излизайки от втория куплет, китарата, вече с удвоен акомпанимент, което й придаваше по-плътна звучност, пое мелодията и я подаде на пламенните гласове на хора. Последва повторение, след което звуците се впуснаха в надпревара ведно с вледеняващо преобладаващата китара.
За няколко секунди настъпи тишина, после започна инструменталното изпълнение. То представляваше музикална антитеза на „Надбягване“, бавна, натрапчива мелодия, изградена върху миньорни квинти, която се извисяваше спираловидно нагоре в упоителен унес и напомняше „Адажио за цигулка“ от Самюел Барбър.
Краят заглъхваше бавно и едва когато касетата щракна и се самоизключи, Даяна разбра, че парчето е свършило. Крис се извъртя към двете жени.
— Е?
— Поразена съм — рече Даяна. — Не знам какво да кажа.
— Хареса ли ти?
— Изключително.
— Направо са велики — вметна Маги. — Найджъл ще подмокри гащи.
— Той още не ги е чул — каза Крис. — Никой от тях не ги е чул. Йън и Роли знаят само онази част, която те сглобиха. А Найджъл не е чул нито нота и тъй ще бъде, докато не довърша всичко докрай — той скочи на крака. — Е, аз ще ида да направя едно кръгче.
— Крис, но ти току-що се прибра — запротестира Маги.
— Даян — продължи той, — искаш ли да те поразкарам малко?
— Съжалявам — отвърна Даяна и също се изправи, — но в пет часа ще ми се обадят в гримьорната.
Тя си взе довиждане с двамата, усещайки върху себе си очите на Маги, изпълнени с яд и завист. Потръпна, сякаш усещането беше физическо.
Дългата тъмносиня лимузина, спряла на алеята, приличаше на масивна крепост; сянката й изглеждаше по-дълга от къщата зад нея.
Тя почти се изравни с лимузината, изключи двигателя и излезе от колата си. Нощният вятър полъхна в лицето и развя медените й коси.
Токчетата й остро потракваха по чакълестата алея и заглушаваха стържещата мелодия на щурците. Вече приближаваше задния вход, когато вратата безшумно се отвори и отвътре проникна светлина, мека, уютна, каквато само красиво засенчената лампа може да излъчва. Колите нямаха такава светлина.
Тя сведе поглед и прекрачи прага. По малкия цветен телевизор вървеше „Тазвечерното шоу“; Джони Карсън мърдаше беззвучно устни към Стокард Чанинг и почукваше с молив по масичката пред себе си.
— Липсваше ми, като не се прибра — каза Рубънс.
— Ето че се прибирам.
— Имах предвид у дома.
Тя извърна глава, и се загледа в тъмната нощ. Дърветата закриваха стръмнината на хълма и ширналите се отвъд светлини. Имаше чувството, че седна на църковна пейка, толкова твърдо й се стори креслото.
— Не биваше да се случва.
— Кое не биваше да се случва?
— Това снощи — отвърна тя, без да обръща глава. — Бях толкова разстроена… имах си неприятности. И ти се появи насреща…
— Винаги съм бил насреща.
Тя замълча и обгърна с ръце раменете си. Студени тръпки я полазиха.
— Само не ми казвай, че това е било просто едно мимолетно…
— Нямам намерение да ти казвам каквото и да е.
— … приключение, защото знам, че не си такава.
Тя се обърна да го погледне: светлината от лампата омекотяваше острите извивки на скулите и устните му.
— Ти не се отдаваш току-така — без да му мислиш много. Не ме интересува какво ще ми отговориш, убеден съм в това — той протегна ръка и изключи телевизора: Джони и Стокард изчезнаха. — Убеден съм също, че това снощи не беше просто чукане. Твърдя го, защото в последните няколко години през леглото ми са минали безброй жени, та мога да направя разлика. Снощи ние не се чукахме.
— Така ли? — тя повиши глас. — А какво правихме?
— Любихме се. Знаем го и аз, и ти.
— И какво от това, ако го знаем?
Той сложи ръка върху нейната.
— Не искам да те загубя.
Тя отблъсна пръстите му и със студен глас каза:
— Какво си въобразяваш, че можеш да ме подкупиш с такива думи? — беше на път да му се изсмее презрително, ала обхваналото я безпокойство надделя и я възпря.