— А твоят импресарио, Крис, не може ли да оправи тая каша? В края на краищата той…
Крис отметна глава назад и избухна в саркастичен смях.
— Не, мила, не. Бено… Бено е такъв подстрекател, че няма що. Преди няколко седмици отидох да се видя с него — тая говняна история тъкмо бе избълвала от нужника — той бръкна в ботуша си и извади цигара с марихуана; запали я, дръпна и предложи на Даяна. Тя отказа и той продължи: — Не го знаеш Бено, нали? Е, той може да изстиска отровата от кобра, стига да му отърва. Въпреки туй седнах аз с него, mano a mano11 както се изразяват ония на Булеварда, и му разказах всичко. А той: „Трябва да имаш търпение, Крис, нали ги знаеш какви са — избухливи като барут. Необходимо е време.“ И аз, като стопроцентов наивник, седнах да чакам. Тогава ми пристигна Найджъл с най-противните текстове, които съм чувал. По-точно звучаха така, сякаш бе откраднал всички идеи от предпоследния ни албум. Идиотска история!
Колата започна да се изтегля надясно по магистралата, за да отбие в алеята за „Джак ин дъ Бокс“. Крис се наведе напред и зачука с юмруци по преградата, отделяща шофьора. Не я дочакал да се смъкне до долу, той се разкрещя:
— Не там, по дяволите, казах ти „Полинезийския“!
Преградата се плъзна обратно нагоре и лимузината се вля отново в оредялото движение.
— Та тъкмо тогава се сбихме — продължи Крис, сякаш изобщо не бе прекъсвал разказа си. — Ама те, казвам ти, се държат като истински тъпанари. И тъй, една нощ Найджъл идва при мен и ми разправя, че Бено бил бесен, защото изоставаме в студиото и ако не изкараме навреме проклетата дългосвиреща, ще пропуснем началната дата на турнето. А нали знаеш — фокуси всякакви — пускат един сингъл точно преди турнето, после изстрелват с албума част от него. Бизнес хватки, маце. Казвам му, абе, тъпунгер, ако си беше свършил твоята идиотска работа, песните щяха да са готови, за да направим тавата, а сега, какво? Всеки ми вдига стойки и всичко е до никъде. А тоя мухльо, знаеш ли какво ми каза? Прав си, вика, Крис, ама ти си тоя, дето вдигаш стойки. Ние си имаме установен стил и той ни дава хляба, вика, и ме сочи с пръст. Никой в тоя оркестър няма да го промени. Ще продължим да правим същата музика както досега, докато почитателите не ни кажат, че повече не искат да я слушат и това ще е краят, ясно?
Те приближиха дълга, ниска тръстикова постройка откъм крайбрежната страна на магистралата. Лимузината намали ход и спря, за да изчака насрещните коли, след това плавно зави и величествено се понесе по грубата чакълеста алея. Шофьорът, застаряващ мъж с едра челюст и сипаничаво лице, слезе и им отвори вратата. Двамата тръгнаха по широките тъмни дървени стъпала и минаха покрай двете големи дървени божества Тики, които пазеха входа.
Вътре беше тъмно. Светлокоса жена в саронг в зелени и сини цветове ги посрещна и поведе през основния ресторант, облицован с тръстикови стъбла, към оградения със стъкло вътрешен двор. От скосения таван висеше хамак. Жената ги настани на една маса с изглед към океана, чиито вълни неспирно заливаха кафявия бряг. Пръските от пяната отскачаха някак неохотно във въздуха, улавяха слънчев лъч и посипваха водната повърхност с мънички пъстроцветни дъги — илюзорни мостчета за незнайно къде.
Даяна мълчаливо изчака, докато поръчаните питиета — ром с гъст плодов сок в издълбана кокосова черупка — бяха сервирани. Тя извади кафявата пластмасова сламка с формата на Тики и я изви.
— Крис, искам да те питам нещо. Не че работата ти не ме интересува, но… защо не сподели всичко това с Маги?
— Откъде знаеш, че не съм?
— Ами нямаше да го разказваш на мен. Не си седнал да проучваш общественото мнение, нали?
Той се усмихна леко.
— Така е — постави ръце върху менюто на масата. — Виж какво, Даян, не ме разбирай грешно. Аз обичам Маги, наистина я обичам. Но понякога, как да ти кажа, на нея й е трудно да разбере… тъй де, знаеш каква е на тема музика. Тя не може да допусне в една бонбониера да попадне червей и затова просто не го вижда, нали разбираш какво искам да кажа?
Даяна разбираше, но попита:
— А откъде знаеш, че аз ще го видя?
Той взе сламката от ръцете й, счупи я на две и вдигна рамене.
— Просто имам такова чувство. Трябва да ти призная, че… — и се ухили като дете.