— Какво смешно има?
— Ами когато Маги ни запозна, веднага те познах.
— Как тъй си ме познал, ние никога не бяхме се виждали преди.
— Сетих се къде аз съм те виждал — в Удсток.
— О! Но това е невъзможно — засмя се Даяна. — Та там имаше повече от половин милион души. Как си могъл да…
— Ти седеше най-отпред, съвсем близо до подиума и, знаеш ли, много е странно, но и до днес си спомням какво си помислих тогава: „Дявол да го вземе, откъде е намерило това маце тия джинси?! Аз търся такива откак дойдох в Америка.“ — той потърка нос. — Третата вечер продължихме доста до късно… мисля, че беше неделя. Да, точно така. Помня, че стана някаква разправия с шефовете на „Еърплейн“.
— Нещо не ми е ясно. Искаш да кажеш, че си ме запомнил с джинсите?
— Не ми разправяй, че си забравила — пак се ухили той. — Боже, та още на първото парче ти стана и си свали блузата…
— О, да, да. Спомних си.
— Лесно ли се забравя такова тяло?
— Ще ми се да мога да кажа, че бях там в подкрепа на мира и любовта.
Той я изгледа учуден:
— Какво значение има защо си била там?
— Всъщност преживявах тежък период. Бягах от всичко, което не исках да виждам. Всеки път, когато оркестрите преставаха да свирят, в главата ми започваше да звучи една пиеса за пиано, която баща ми често обичаше да слуша. Като малка заспивах с нея. От тогава като я чуя, все плача. Остана ми свързана с него.
— Коя е тая пиеса?
— „Паван12 за една мъртва инфанта“ от Морис Равел.
— О, знам я — кимна Крис. — Преди години в Сохо попаднах на един дядка, който не отлепваше чашата с джин от устата си, но успя да ме научи да свиря малко на пиано. По цели нощи свиреше този „Паван“ и ронеше сълзи в чашата си. Quel triste, повтаряше той, — quel triste13. Клетият нещастник. Той…
— Ей, Крис Кър! Това ти ли си, бе човек? Не мога да повярвам!
Двамата вдигнаха глави: до тях се бе изправил набит, небрежно облечен човек с дълги, засукани нагоре мустаци, пожълтели в краищата от никотин; дългата му сплъстена коса беше вързана на опашка. Носеше пребоядисвани, избелели джинси и тениска с надпис „Сан Диего Стейт“, чиито ръкави висяха разпрани на раменете му.
— Здрасти, Крис Кър! Скива ли как те познах! — усмивката му разкри кафявите зъби и червени венци. Не обърна никакво внимание на Даяна. — Нали ме помниш, бе човек. Майк Бейтс. Запознахме се в гримьорната. Ню Йорк. В Музикалната академия, нали се сещаш, дето сега е Паладиума. Беше през… а, да… шейсет и шеста, зимата. Тогава вие още бяхте никой. Служехте за фон на Чък Бери.
— Не мога да се сетя.
— Хайде де, не можеш! — усмивката му се превърна в гримаса. — Чиста ямайска ганя. Екстра качество — той имитира дръпване от цигара с наркотик.
— Виж какво, ние тъкмо обядваме и обсъждаме…
— Ей, ама тая случайна среща — прекъсна го другия, — ау, та това трябва да е карма — играеше си с широката кожена каишка на часовника си. — Каква зима беше тогава, а? По улиците сняг, студ на кутийки. Вие още бяхте никой. А гле’й сега ’къв си станал! — той сложи ръце на облегалката на стола от съседната маса. — Аз не вършех кой знае какво тогава, а и сега — месестите му рамене се вдигнаха и спуснаха — кажи-речи пак е същото — той заклати стола. Правя тук и там по някоя далаверка, не пада много, ама ако ти…
— Без тия — отвърна Крис. — Вече ти казах, в момента обсъждаме нещо много важно. Затова, ако обичаш…
— Ама, слушай, няма да ти отнема повече от две минути, обещавам — той побърза да седне; столът изпъшка под огромното му туловище. — Имам план, който току-що измислих. Всичко е изчислено.
— Не разбирате ли от дума? — намеси се Даяна, като видя, че Крис е на път да кипне.
— Виж к’во, друже, като начало ни трябват малко мангизи. А ти имаш достатъчно мангизи за профукване, знам със сигурност. Само малко финансиране…
— Ето ти! — прекъсна го Крис, като го хвана отзад за тениската и го изправи на крака.
Даяна стана и се затича да повика управителя. Той се появи веднага. Редом до тъмнокожия мъж вървеше як мексиканец — пазител на реда в заведението. Управителят щракна с пръсти и мексиканецът пъргаво заслиза надолу по стълбите. Другият подвикна след него нещо на уличен испански и мексиканецът издебна изотзад Майк Бейтс, дебелите му пръсти се впиха като стоманени клещи в раменете му и го дръпнаха с такава сила, че на онзи зъбите му изтракаха.
В това време Крис се нахвърли върху Майк и го хвана отпред за тениската. Даяна се спусна към тримата, без да обръща внимание на предупрежденията на управителя, вмъкна се между тях, удряйки се в рамото на Крис. Той дишаше тежко, разширените му докрай зеници святкаха диво.