— Крис — заговори тя тихо, като го дърпаше все по-силно. — Пусни го. Остави на мексиканеца да се оправя с него. Той е в ръцете им, Крис — гласът й звучеше монотонно, като майка, която утешава детето си. — Те ще го изхвърлят от тук веднага щом го пуснеш. Чуваш ли, Крис.
Той се отдръпна с неохота; мексиканецът повдигна Бейтс и го изтика навън от терасата.
— Копеле! — крещеше Бейтс. — Не вярваш ли, че ще поделим печалбата? К’во е за теб някоя и друга хилядарка! Не се държеше така, когато дъвчехме марихуана в шейсет и шеста. Педераст такъв!
След малко той изчезна, блъскан от мексиканеца през тъмния ресторант и изхвърлен извън заведението.
— Моля за извинение — закърши ръце управителят и опита да се усмихне без особен успех. — Така е то със звездите — рече за оправдание. — Често ви се случва, нали? Истинско мъчение! — и цъкна с език като скърбяща старица; после вдигна ръка и заглади назад лъскавата си коса. — Моля ви, не оставайте с лошо впечатление от нашия ресторант. Хайде, хапнете нещо. Обядът ще бъде за наша сметка.
Той се обърна и защрака с пръсти, сякаш удряше кастанети. Веднага се появи келнер.
— Мръсни паразити — говореше Крис, докато Даяна го водеше обратно към масата. — Срещнат те веднъж и почнат да си въобразяват, че си им длъжен цял живот. Божичко, как ми вдигат кръвното!
Започна поднасянето на обяда — един безкраен парад от блюда, който отрупа масата им: димящи скариди, полуотделени от едро насечените им червени черупки, които лъщяха като лакирани; пържени уон-тони14, залети с подсладен лимонов сос; печена патица; пържен ориз и още по една напитка в кокосова черупка. Управителят седеше прикрит под навеса и дискретно следеше всяко тяхно движение — току щракаше с пръсти и келнерът се появяваше да поднесе нещо, изчезваше и пак се появяваше и също като асистент на фокусник се олюляваше от товара на таблата си.
— Божичко! — възкликна най-сетне Крис, хвърляйки в купчината пред себе си последния оглозган кокал. — Чувствам се като в помийна яма.
Даяна остави чашата с кафе на масата.
— Говориш тъй, сякаш не владееш положението. Разрешението е много просто — щом не издържаш повече в оркестъра, напусни го.
— Това беше първото нещо, което ми каза и Маги.
Той избърса мазните си устни със смачкана хартиена салфетка; управителят тутакси щракна с пръсти и келнерът започна да разчиства масата. Когато останаха сами, Крис продължи:
— Не вярвах, че двете с нея ще сте на едно мнение. Тя е още като дете — той направи неопределен жест. — Ти съвсем не си наивна, Даяна. И знаеш, че по-лесно от това няма. Не, за нищо на света!
— Какво, искаш да кажеш, че не можеш да напуснеш току-тъй ли? Знаеш, че всеки договор може да бъде развален — той мълчеше, загледан през прозореца. Синевата на океана се губеше в яркия слънчев блясък. — Интересно ми е, Крис, какво искаш да правиш всъщност?
— В смисъл, ако имах право на избор ли?
Тя кимна. Той се загледа с поглед, обърнат навътре към себе си и това придаде на лицето му тъжен вид. Сърцето й се сви, като го гледаше в такова състояние. Изглеждаше съвсем друг човек, нямаше нищо общо с дръзката, жизнерадостна поп звезда, която подскачаше из сцената сред виковете от петдесет хиляди юношески гърла.
— Не знам — отвърна той след доста дълго мълчание; беше се отвеял надалеч. — Не искам да губя този оркестър. Ние сме група… всички са ми приятели, които познавам от близо петнайсет години. А лепките идват и си отиват, носят ти по някой наркотик, за да се сближат с теб. Те са част от бизнеса, нали разбираш, но след време ги отлепяш и ги захвърляш. Те може и да си мислят, че са станали вътрешни хора, но изобщо не е така. Никой от нас не ги допуска толкова близо до себе си; живеем безкрайно изолирано — той се изсмя късо. — Понякога си мисля, че това чувство ни прави по-особени, сякаш сме кръвно свързани. А колкото до състава… всички ме обичат повече, отколкото са ме обичали баща ми или майка ми. Затова ми се ще да останем завинаги заедно. Заедно. Заедно срещу света, разбираш ли, както беше в началото. Но… — стисна юмруци и жилите на врата му изхвръкнаха — напоследък нещо не е наред. Не знам какво е, но го чувствам — погледна я право в очите и по гърба на Даяна полазиха тръпки. — Това „нещо“ си има собствен живот, не може да бъде овладяно и е на път да ни погълне живи.