— Значи дойде все пак.
— Защо, съмняваше ли се?
Той завъртя длан.
— Фифти-фифти. Хванах се на бас със себе си.
— И кое фифти си избра? — тя се доближи до него.
— Печелившото — ухили се Рубънс и отиде до бара, за да приготви нещо за пиене.
— Май ме излъга.
Той й наля бакарди и го подправи с лимонов сок.
— Винаги съм честен към себе си.
— И напълно сигурен — добави Даяна и пое студената чаша.
— Въпрос на тренинг — отвърна той и отпи голяма глътка от водката си. — Толкова пердах съм ял от побойници навремето.
Даяна се разсмя, смятайки, че я поднася, но изведнъж се сепна и сведе поглед към чашата си.
— За малко нямаше да дойда.
Рубънс не каза нищо. Извади цигара от тънка златна табакера и я запали; процеди дима през събраните си устни и изтръска пепелта в пръстта на една саксия с малък кактус.
От дълбоката й мъка се роди интуитивното предположение, че той ще каже: „Какво значение има? Нали си тук? Това е по-важното.“ Затова се изненада, когато го чу да пита:
— Защо? Случило ли се е нещо?
По лицето му се изписа загриженост, а на нея й се искаше да каже нещо друго, да бъде по-безразличен, за да й е по-лесно да стане и да си тръгне, без да се измъчва повече.
— Не ми се говори на тази тема.
— О, хайде — настоя той и се приближи до нея. — Защо да го задържаш в себе си? — взе ръката й и я поведе по трите стъпала към по-ниското ниво на стаята, където във форма на полусфера се извиваше огромен диван в сапифиреносиньо кадифе.
— Е — подкани я Рубънс, след като седнаха, — изплюй камъчето.
Очите й блеснаха:
— Изглежда искаш да си нравиш шега с мен.
— Така ли мислиш? — широко отвори очи той.
— Диалог а ла Реймънд Чандлър…
— Останало ми е от предишния живот, когато съм бил Филип Марлоу. Никаква шега не си правя с теб.
Тя му хвърли бърз поглед.
— Изгоних Марк. Той…
— Това вече ми го каза.
— Ще млъкнеш ли, да ме изслушаш…
— Много по-добре ти е без него, уверявам те.
— Защо? Защото е чернокож ли?
— В днешно време, в днешния век това не е от значение.
— От значение е, не ме будалкай.
— Да, от значение е. Но имах предвид политиката му, а не цвета на кожата му — той отпи глътка. — На доста хора им трябваше време, за да възвърнат на Фонда предишната й слава.
— Славата й нямаше нищо общо с политиката й.
— Нямаше ли? — повдигна той вежди. — О, извинявай, не смятах, че си толкова наивна.
— А какво точно смяташе?
— Каквото ти казах.
Той сложи чашата си върху бялата плоча на ниската масичка пред тях.
— Виж какво, ракетата ти е на път да излети. Нали не искаш нещо да откачи кабела точно сега? — гледаше я право в очите.
— Не — извърна глава тя. — Но това има толкова общо с нас, колкото с мен и Марк в момента. Нещо май се разминаваме, не чувстваш ли? Току-що съм излязла от дълга, стабилна връзка. Изведнъж се появяваш ти и ме караш да се чувствам като махало, което се люлее над дълбока яма. Имам усещането, че всеки миг ще падна в нея.
Рубънс протегна ръка и я докосна.
— Тогава не мисли повече за този мръсник. Той вечно тичаше след…
— Млъкни — прекъсна го тя.
— Какво значение има? — продължи той. — Толкова ли няма да издържиш, ако узнаеш истината? Знаеш ли с кого спеше той по време на снимки? Не се насити на тия долнопробни…
— Престани!
Лицето му беше толкова близо до нейното, че тя забеляза капчиците пот и леко наболата му брада. Но особено силно усети миризмата на плътта му.
— Никога няма да проумея — заговори Рубънс с тих, но съвършено ясен глас — какво толкова беше намерила у Марк Наситър, но се радвам, че си го изгонила — той вдигна ръка и обърна главата й към себе си. — Боли ме като те виждам как изглеждаш, като знам, че още изпитваш някакви чувства към него, към това копеле, което повече от седмица преследва онази петнайсетгодишна малка кучка…
— Ти си знаел?! — Даяна рязко се отдръпна от него и се изправи.
— Чакай, недей…
Без никакво предупреждение тя замахна и силно го удари през лицето. Бузата му пламна.
— Мръсник! Защо не ми каза?
— Сигурна ли си, че щеше да ме изслушаш?