Рубънс леко се измести към нея и Даяна усети, че тялото му се напрегна и стана твърдо като камък.
— Неведнъж съм се прибирал вкъщи по тъмно, с окървавено лице, с пукната челюст… а да не говорим за носа — толкова пъти ми го разбиваха, че по едно време обърках сметката — Рубънс се изсмя с къс, горчив смях, който прозвуча като лай на отмъстително куче. — Ах, как си падаха по мен тия украинци! „Ей, чифут, подвикваха; ела насам, чифутче, имаме подарък за теб.“ Юмрук в стомаха, коляно в слабините, ремък в лицето. „На ти сега награда, нареждаха — те, задето уби Христос, лайно такова!“
Момчетата се нахвърляха върху мен с хладнокръвен, систематичен гняв; като че ли родителите им бяха втълпявали невероятната жестокост на германците към европейците. Беше кошмарно. Имах чувството, че дори и в поражението си нацистите са възкръснали чрез децата на своите жертви, мамейки по този начин смъртта, за да станат безсмъртни.
Даяна лежеше, обвила ръце около него и усещаше, че нещо продължава да го терзае отвътре. Рубънс дълго мълча и тя реши, че разказът е свършил.
— Един от тях — заговори той тъй неочаквано, че Даяна се стресна — винаги вървеше начело. Беше едро момче с чорлава коса и бледи сини очи. Носеше ризата си разкопчана дори и насред зима, та да се вижда сребърното му кръстче. Започнах да си мисля, че го носи, за да му напомня какъв е.
Във всеки случай първо неговия глас чувах, когато ме пресрещаха; неговият юмрук беше първият, неговото коляно, неговият смях… неговата плюнка в лицето ми.
О, аз се отбранявах, но те бяха по-големи от мен и бяха много. Майка ми се разплакваше като ме видеше окървавен, но дума не казваше на баща ми. Първия път, когато той видя счупения ми нос, взе ръцете ми, сви ги до болка в юмруци и рече: „Още ли не си се научил да се отбраняваш? Имаш пестници, ползвай ги!“
Доста време след този случай аз не посмях да изляза навън. Бях сигурен, че ония ме причакват някъде. Знаех, че „те“ не бяха страшни, страшно беше едрото момче със сините очи. То ме преследваше в сънищата така, както наяве ме наказваше за моите въображаеми грехове.
Най-после реших да изляза. Беше една събота през лятото и много се надявах всички да са отишли на плажа в Брайтън. Отминах няколко пресечки, без да видя нито един познат; имах чувството, че съм чужденец в собствения си квартал и затова реших да дам воля на негодуванието си. Погледнах надолу към ръцете си и ги стиснах в юмруци. Прав беше баща ми, поне отчасти — трябваше да използвам нещо… нещо, което да открия в себе си и с което да се защитавам. Знаех, че въпросното нещо не са юмруците ми, но аз не притежавах само юмруци.
В този момент вдигнах поглед и видях бялата Кади. Това беше един кадилак, който веднъж или два пъти седмично обикаляше квартала. Знаех горе-долу какво продава. Колкото до наркотици, за тях само бях подочул. Бялата Кади зави по Ийст Фърст Стрийт, аз застанах до стълба на ъгъла и я проследих с поглед. Тя спря недалеч от мен, пред един жилищен блок. В същия момент от тъмния вход излезе една фигура. Разпознах момчето със сините очи. То подаде на мъжа в бялата Кади няколко банкноти и в замяна получи няколко целофанени пликчета.
През следващата седмица проследих няколко пъти бялата Кади по Ийст Фърст Стрийт и тя неизменно спираше пред същия вход, но повече не видях момчето със сините очи да излиза оттам. Два-три пъти пратката взимаше едно от другите украинчета. Забелязах обаче, че много често те спираха някое случайно минаващо покрай входа момче и го пращаха да занесе пратката. Ала никога не ползваха едно и, също дете повторно.
Следващата събота валеше. Плаж нямаше. Измъкнах се от къщи и поех по авеню Си, право към Ийст Фърст Стрийт. По едно време видях насреща си бандата украинци, но успях навреме да се шмугна в магазина за плодове на стария Вчижик. Бяха се упътили към центъра на път за подвижния театър на Лоуи. Момчето със сините очи не беше с тях и аз знаех защо.
Тръгнах по Ийст Фърст и застанах точно срещу входа. След десетина минути вече бях прогизнал, а след още десетина започнах да треперя от студ, макар да беше топло. Най-сетне чух свистенето на гуми, което не можех да сбъркам с никое друго; знаех, че бялата Кади е влязла в улицата.