Колата спря малко след като ме подмина. За момент не се случи нищо. После прозорецът встрани от мен се отвори и чух някой да подвиква: „Ей, малкия, ей!“. Погледнах нататък. Една ръка ми махаше: „Ела за малко!“. Приближих до отворения прозорец. „Тия мангизи са за теб. Иди да занесеш пакета в апартамента на шестия етаж отсреща.“ Дебел пръст посочи блока на момчето със сините очи.
По стълбите започнах внимателно да отвивам пакета. Вътре имаше три целофанени пликчета. Отворих и тях и продължих нагоре по смрадливите стълби до последния етаж. Чух да тръби радио, звуците заглушаваха барабаненето на дъжда по покрива. Скрих пакета и почуках на вратата.
В първия момент момчето не ме позна. И как ще ме познае — аз бях последния човек, когото е очаквал да види. Стоях търпеливо, докато ме огледа добре. „Ти май още не си си научил урока, чифутче, заговори най-сетне той, трябва да оправя тая работа“ и замахна, но аз отскочих настрани. „По-добре не се захващай, рекох му, у мен е стоката ти.“
Той, естествено, беше толкова оглупял, че не прие думите ми за истина. Повярва ми едва когато изсипах съдържанието на първото пликче в мивката и пуснах водата. Тогава каза: „Не изхвърляй и другите, имам нужда от тях.“ „Но те са у чифутчето“, отвърнах му и извадих второто пликче. Не бях виждал човек да се моли така, в буквалния смисъл — да падне на колене и да се моли. Видях белезите по ръцете му. Изпитах отвращение към него. Изсипах и второто пликче в канала. „Остана само едно“, казах. Той ме погледна — красивото синьо в очите му беше изчезнало, сега бяха мътни като кал.
„Ето“, разклатих аз третото пликче над ръката му, „това е подарък за теб от чифутчето“ и пуснах пликчето в треперещата му длан. „Не разбирам много от тези неща“, продължих, „но какво мислиш, че ще стане с теб, ако си боцнеш във вените прахчето, което съм добавил вътре?“ и загледах ужаса, който започна да изпълва почти безжизнените му очи. После се обърнах и си тръгнах. Ала изразът, изписан на лицето му, се вряза завинаги в паметта ми.
В последвалата тишина Даяна почувства как напрежението постепенно изтича от тялото на Рубънс; имаше чувството, че двамата се носят по течението на подземна река. Дишането му се успокои и той се унесе в сън.
— Рубънс… какво стана с момчето? — тихо попита Даяна. — Успя ли да пресечеш пътя на хероина?
Той не й отговори веднага; обърна се към нея и я прегърна с две ръце, както го бе прегърнала и тя.
— Това няма значение — нежната му целувка почти я просълзи. — Не това е същественото в случката — шепотът му беше толкова тих, че можеше да се сбърка с повея на вятъра. — Хайде да спим, скъпа.
— Властта — говореше Мариън, — това е, което привлича човек в Холивуд. Тук е съсредоточена повече власт, отколкото в който и да е друг град на света. О, с изключение на Вашингтон — той се изсмя язвително. — И само да не пожелаят да имат парите ни!
Те вървяха покрай снимачната площадка, провирайки се между трите огромни камери, наподобяващи динозаври.
— Идването в Холивуд е последното ми изпитание като човешко същество.
От Мариън лъхаше характерната английска надменност, едно подчертано дистанциране от останалите обикновени граждани на света, които не са имали щастието да бъдат поданици на Империята. Това обаче ме накърняваше неговата привлекателност, защото беше част от своеобразния му местен патриотизъм, от постоянното му връщане към идеалите на деветнайсети век. Човек оставаше с впечатлението, че в главата му не се върти нищо друго, освен мисъл за твоите собствени интереси.
— Можех да продължа в театъра до края на живота си. От малък съм мечтал за това — да стана част от Уест Енд и, естествено, от Бродуей. Но с успеха човек се променя, това е самата истина. Да вземем например теб. След „Кралско червено“ ти, тъй да се каже, изплува на повърхността. Публиката узна за теб всичко, до най-интимните подробности, нали ме разбираш? Това не може да не промени живота ти. В моя случай успехът, който постигнах в театъра, ме накара да копнея за други… по-възвишени неща. Реших да дойда в сърнето на властта, за да проверя, първо, дали ще мога да оцелея и, второ, дали ще мога да придобия тази власт — той взе ръката й. — Но човек доста бързо разбира, че дори само да оцелееш тук, вече означава победа, която съвсем не е без значение. Мнозина от големите не оцеляха и знаеш ли защо?
Студиото започна да се изпълва с актьори и снимачен екип и Мариън я отведе настрана, в последното полутъмно, спокойно, сиво кътче. Обърна се и я погледна право в лицето.