— Никога — много благо заговори Ел-Калаам — не влизай в разговор с мен, преди аз да съм го подхванал — той сви устни. — Разбирам, сигурно това ти дойде като шок. Но тук нямаме съюзници. И вие, както и останалите — и посочи с ръка другите гости — сте врагове. Всички сте едни и същи — той раздруса лицето на французина с дулото на пистолета си. — Не е ли така?
Френският посланик го гледаше безмълвно, със замъглен поглед. Брадатият му зашлеви една плесница. После сложи ръка върху главата му и я натисна надолу, докато лицето му опря пода.
— Кажете, че е така, господин посланик, — особено натърти на обръщението; презрението бе ясно изразено.
Луш навлажни с език пресъхналите си устни.
— Така… — гласът му изчезна и той се изкашля, за да продължи: — Така е. Ние… сме врагове.
— Правилно — Ел-Калаам задържа за малко погледа си върху него. По лицето му се изписа погнуса и той се обърна към Емульор. — Изчисти го възможно най-добре. То друга работа може ли да върши едно аташе?
— Какво? — учуден възкликна младият французин. — С ръце, вързани на гърба ми?
Ел-Калаам отдръпна дулото на автоматичния си пистолет от брадичката на Луш и мъжът се свлече в краката му.
— Използвай езика си — отвърна той и се отдалечи.
Джеймс продължаваше да губи кръв. Лявата му ръка изглеждаше като парализирана — лежеше безжизнена и непотребна до тялото му. С дясната си ръка се мъчеше да разпори левия ръкав на ризата си.
— Моля те — обади се Хедър, която стоеше до Рита, — нека да му помогна. Та той нищо не може да ви стори в това състояние.
Ел-Калаам не даде вид, че я чу.
— Виж ти! Колко интересно! — заклати глава той, наблюдавайки затруднените движения на Джеймс. — Много интересно — приближи се и застана пред Джеймс. — Ще ми се да видя дали ще може да се справи сам.
— Ами ако не може? — гласът беше на Рейчъл; Малагес стоеше плътно зад гърба й. — Той ми спаси живота. Сега аз искам да му помогна. Щом не разрешавате на Хедър, разрешете на мен.
— На теб ли? — Ел-Калаам не сваляше очи от Джеймс. — На теб няма да разреша дори да вържеш връзките на обувките си сама. Ще се приближиш до него, друг път!
Джеймс се бе съсредоточил в това, което вършеше. Хубавото му лице се гърчеше и изпотяваше от болка при всяко движение в опитите си да захапе ръкава. Той изохка, докато опъваше със зъби плата; жилите на врата му се издуха до краен предел. Най-сетне успя.
След малко в стаята се разнесе острият звук от разпаряне на плат. Джеймс хвана с два пръста съдрания край и рязко го дръпна надолу. Една дълга половина от ръкава остана в ръцете му. Превръзката беше готова.
Странен израз проблесна в очите на Ел-Калаам.
— Това е много похвално — рече той, наблюдавайки как Джеймс започна да превързва раната си. — Направи го като професионален войник.
Джеймс не бързаше да отговори. Той избърса чело с опакото на здравата си ръка, после я изтри в панталона, оставяйки тъмно петно. Облегна се на шкафа и пое колкото можа дълбоко въздух. Това подразни гърлото му и той се закашля. Розова слюнка се появи между устните и той бързо я изтри. Но Ел-Калаам се протегна, хвана ръката му и я обърна с длан нагоре.
— Кървава е — отбеляза той.
Джеймс отскубна ръката си и пак я обърса. Хедър сподави вик и затвори очи.
— Запознат съм донякъде с войниклъка — едва сега заговори Джеймс, без да поглежда към Хедър.
— Така ли? — Ел-Калаам допря края на своя МР-40 в гърдите на Джеймс, провирайки го между предниците на ризата му и вторачи поглед там. Изразът на лицето му беше неразгадаем. — И как го намираш?
— Роден съм и съм израснал във Фолс ъф Белфаст — рече Джеймс, като облегна глава назад и затвори очи.
— Млъкни, Джеймс — обади се Хедър, — не се преуморявай.
Рита я смушка, за да млъкне, но Ел-Калаам й махна с ръка.
— Остави я — спокойно каза той. — Нейните приказки нямат значение. Той ще ми каже каквото трябва — и се наклони към Джеймс, — нали?
Джеймс отвори очи и погледна Ел-Калаам право в лицето.
— Във Фолс, значи — тихо продължи Ел-Калаам. — Израснал си във Фолс ъф Белфаст.
— Да, във Фолс — като зловещо ехо прозвуча гласът на Джеймс. — Където проклетият англичанин заедно с доносниците си нахлу, за да убива и измъчва младежите, които се бореха за свободата си.
Хищническа усмивка се разля по лицето на Ел-Калаам и той се обърна да погледне Маккинън и Дейвидсън.