— Така — заговори Ел-Калаам през барутния дим, — сега се убедихте, че ние не говорим празни приказки. За нас думите не означават нищо; храбростта е безсмислено средство пред властта, която притежаваме. Тя е решаваща и неотменима.
Мъжът бавно завъртя глава, впивайки тъмните си очи във всяко едно от ужасените и сковани бледи лица. По устните му трепкаше лека усмивка. Тишина изпълваше стаята. После той потупа с ръка цевта на автоматичния си пистолет и се изхрачи на пода между двата трупа.
Причината не беше само в промяната на Рубънс, който започна да се отнася по-човешки с нея. Може би основното беше, че неговите терористични проявления в началото докоснаха един нерв дълбоко в същината на нейната природа. Даяна добре познаваше чувството на силна омраза — то изпълва устата с вкус, който не може да се премахне с нищо. Знаеше също и какво е наказанието за такава сляпа омраза.
Затова не се изненада, когато привечер се озова отново у Рубънс, а не в дома си. Отиде да поплува, след което Мария й донесе поднос с голяма изпотена чаша с бакарди, приятно изстудено, и чиния с пилешки сандвичи, защото „сеньор ще закъснее и помоли да го изчакате за вечеря“.
Едва когато изпи половината от рома в чашата, тя се почувства освежена и влезе вътре. Седна, като беше още с мокрия бански костюм и мокра коса, която на тежки кичури се виеше по раменете й, и бавно продължи да допива останалия ром. Загледа се в огромната маслена картина отляво на камината. Тя изобразяваше морска сирена с едро, тежко тяло, просната върху назъбени скали; от кръглото й като месечина розово лице надничаха загадъчно две наситено зелени очи. Дългата й коса бе обсипана с морски накити, предимно малки мидени черупки. Мокрите люспи на опашката й проблясваха от светлината. Устата беше леко отворена, сякаш пееше. Около нея се надигаха вълни, готови като че ли всеки миг да я погълнат. Забележителното на картината беше, че водата и очите на сирената имаха съвършено еднакъв цвят и човек имаше чувството, че вижда през очите й необятните дълбини на океана. Даяна спусна клепки.
Вероятно затова, когато заспа същата вечер, сънува, че е в тъмница. Никога в живота си не бе изричала тази дума и години наред, случеше ли се да я срещне в някой исторически текст, спираше да чете и дълго, като в транс, задържаше поглед в нея, сякаш се страхуваше да не би думата да оживее, ако го отмести. Защото тъкмо с тази дума тя охарактеризираше стаята три етажа надолу в земята, където се чувстваше като болен молец, очакващ смъртта си. Без светлина и въздух, стаята бе обсебила подсъзнанието й и я връщаше към онзи период в живота й, когато нямаше нито воля, нито контрол над себе си… сякаш се бе озовала отново в утробата.
Събуди се, обляна в пот, както ставаше всеки път, когато сънуваше този често повтарящ се сън. Противният вкус в устата й беше толкова силен, че й се прииска веднага да отиде в банята и да се измие. Но й трябваше време да се осъзнае, тъй като продължаваше да има чувството, че е завързана за леглото.
— Даяна — чу гласа на Рубънс, — добре ли си?
Не можа да му отговори веднага. Беше заковала невиждащ поглед в тавана. После го усети, че се размърдва до нея, кожата му се докосна до нейната и това беше толкова приятно.
Стана мълчаливо и отиде в банята. Когато се върна, Рубънс беше седнал в леглото и я проследяваше с поглед.
— Какво има? Ти плачеше.
— Сънувах лош сън — спря се тя в края на леглото, както беше гола.
— Как го каза само! Като същинско дете — после съвсем тихо добави: — Колко си красива.
Тя се усмихна.
— Каква красота ражда този град! Скоро тази фраза така ще се изтърка, че ще загуби смисъла си.
— Нямах предвид лицето или… тялото ти.
— А кое?
— Излъчването, гласът, жестовете, интонацията… присъствието ти — той протегна ръце към нея. — Всичко в теб.
Даяна коленичи в леглото и приближи до него; косата обгърна раменете й като облак.
— Ти не си такъв, за какъвто те смятат всички — каза тя и леко потръпна, когато усети ръцете му около тялото си.
— Аз съм много студен — отвърна той, но Даяна не разбра дали говори сериозно; в думите му имаше винаги известна доза заблуда, която тя понякога не успяваше да долови.
— И с жена си ли беше студен?
— Особено с жена си.