— Не… благодаря — Фаултън леко се изчерви.
Рубънс протегна нетърпеливо ръка и защрака с пръсти. Фаултън бръкна в джоба си и извади тънка, елегантна златна писалка. Рубънс я взе и отбеляза с кръгче два от параграфите на страницата пред него. Едва тогава вдигна поглед.
— Какво, по дяволите, означава това? — и метна във въздуха листа хартия.
Фаултън несръчно го улови и зачете текста, но само привидно — много добре знаеше какво е написано.
— Това е формулировката, която управителният съвет ми прати от Ню Йорк.
— Управителният съвет ли? Искаш да кажеш, че Ашли го е съставил така? Аз изрично го предупредих, че няма да приема срок, по-малък от пет години за ескалаторите, и две опции за по една година.
— Ами… аз… разговарях с него тази сутрин. Каза ми, че се опасявали да не бъдат притиснати. Капиталът им…
— Майната им на капитала! В наша полза е да бъдем притиснати заедно с „Коломбайн“. Трябва ли да обяснявам всичко дума по дума на тези кретени?
— Ашли каза, че…
— Не ми дреме какво е казал Ашли! — избухна Рубънс. — Ти за кого работиш, Скайлър?
Фаултън не отвърна нищо; беше се вторачил в килима между обувките си.
— Знаеш ли, добре че живеем в двайсети век. Защото какво са правели с носителите на лоши вести… Направо са им отсичали главите.
Фаултън се покашля леко:
— Аз пък съм чувал, че им изтръгвали езиците.
— Все тая.
Рубънс слезе на по-ниското ниво на стаята и отиде до малката масичка; натисна един вдлъбнат бутон и отстрани безшумно се подаде чекмедже. В него имаше бял телефон. Рубънс пъхна тънка пластмасова карта в процепа и изчака апаратът да набере автоматично номера. Междувременно се обърна към Фаултън:
— Сам ли дойде?
— Ами…
— Бил те е докарал.
— Не смятам, че това…
— О, я стига, Скайлър. Даяна няма да каже на никого. Защо не му кажеш да влезе? Знаеш, че е добре дошъл тук, а и сигурно скучае сам навън.
Той се обърна с гръб и заговори с променен глас в слушалката — тихо, гальовно, като любовник:
— Здравей, Мардж. Да, как си? А момчетата? Браво. Извинявай, че те събудих. Да, знам. Само го бутни, той ще се събуди — Рубънс отново се обърна и впери очи във Фаултън като мангуста в кобра. Когато пак заговори, гласът му беше студен и твърд като кремък: — Ашли, копеле такова, какви ги вършиш, по дяволите? Да, знам колко е часът, Скайлър току-що ми донесе договора с „Коломбайн“. Да ти кажа ли за какво става? За тоалетна хартия — Рубънс изслуша за момент събеседника си, после заговори с по-нисък глас: дрезгав и заплашителен: — Слушай, копеленце, ако си изпортил тая сделка, ще те направя на кайма. Знаеш ли какво значат за нас точки седемнайсета й деветнайсета? Не? „Коломбайн“ имат право да се оттеглят след три години и ако го направят, ние ще изпием само по една студена вода. Не го знаеше, нали? Този договор е ужасен. За какво използваш ума си напоследък? Не ми започвай с тия. Знам как се отнася с теб Морийн, откакто я назначи при себе си. Как ли? А кой, мислиш, поддържа тая лоена топка? Да. Точно така, не го забравяй, нищо, че си на три хиляди мили от тук — млъкна за момент. — Ашли, вземи да оправиш тая сделка до четвъртък, когато Скайлър и аз ще пристигнем с новите договори. Добре. А, и още нещо, Ашли, отсега нататък аз лично ще контактувам с „Коломбайн“. Добре. Ти действай по въпроса — и затвори с трясък телефона. — Тъпанар!
После се обърна към Фаултън.
— И тъй. Нали чу? Приготви договорите до десет утре сутринта — и се усмихна. — Не каза ли на Бил да влезе? — направи знак с ръка към Даяна: — Даяна, иди да поканиш приятеля на Скайлър да влезе за по едно преди лягане.
— Недейте — побърза да я спре Фаултън и добави: — Той не го каза сериозно.
— Напротив, сериозно го казах!
Ала сърдечността му беше толкова фалшива, че Даяна усети гневния поток, който бушуваше непосредствено под повърхността. Само тънкото лустро, наслоено от възпитанието, му помагаше да се владее. Какво ли толкова го разгневи, запита се ти.
— Трябва да преодолееш тази фобия, Скайлър, казвам ти. На Даяна не й пука, че си педал. Тя само с такива работи, не съм ли прав?
Даяна мълчеше; не искаше да участва в груби шеги.
— Не е до това — подхвана Фаултън. — Знаеш, че…
— О, тогава значи е Бил. А Даяна не познава Бил — Рубънс погледна към Даяна: — Познаваш ли Бил Денкли, дерматолога? Бил от Бевърли Хилс? Е, Скайлър живее с него. Сега Бил е навън в колата и го чака — той отново се усмихна, показвайки всичките си зъби. — Ей, сетих се нещо! Защо не се съблечеш, Скайлър? Тъкмо ще покажеш синините, които Бил ти…